— Виж дали Коркхийл би се заел с тях на базата да делим наполовина. Трябва да остана тук, докато разреша загадката около убийството на Джек. Можеш ли да се оправяш сама?
— Разбира се.
Знаех, че ще се справи. Беше интелигентна, с остър и пъргав ум, иначе не би могла да постъпи на работа при мен.
След още някоя и друга дума приключихме разговора. Обещах да се обадя отново в най-скоро време.
В този момент стаята вече беше съвсем неприятно гореща. Реших да отида на плажа, да поплувам и тогава да изготвя план за по-нататъшни действия. Облякох се, приготвих банските си гащета, мушнах ги в джоба и се спуснах при Бруър. Той пое ключа ми и започна малко объркано да срича:
— Мистър Брендън, боя се, че?
— Знам, знам — прекъснах го. — Не е нужно да ми съобщавате, че внезапно хотелът ви е залян от посетители и много ви е необходима моята стая — усмихнах му се. — Не ви се сърдя. Окей, ще намеря друго място. Дайте ми време до довечера.
— Искрено съжалявам, но получаваме купища оплаквания — и наистина изглеждаше, че съжалява. — През последните двадесет и четири часа, откакто сте тук, полицията навести хотела на четири пъти.
— Да, знам. Мога да си представя как се чувствате. Тази нощ няма да съм тук.
— Много мило от ваша страна, мистър Брендън!
Качих се на буика и пристигнах на плажа. Часът беше малко след дванадесет и по това време беше претъпкано. Успях да намеря място за паркиране и се отправих към плажната станция.
Чадърите бяха разграбени отдавна. Всяко живо същество из плажа се бе отдало на своите занимания. Едни си подхвърляха медицинска топка, други плуваха, трети си подготвяха предобедните коктейли, а повечето просто лежаха, оставили се слънцето да ги пържи.
Облякох банските си гащета. Тръгнах между мускулести кафяви тела, проправях си път сред блондинки, брюнетки и червенокоси, всички облечени в минимума, който все пак се налага да имат върху себе си. Най-после успях да стигна водната ивица. Навлязох и преплувах около четвърт миля с най-добрата си скорост. Чувствах наистина нужда от подобно упражнение. След това се обърнах и загребах обратно, но вече в по-мързеливо темпо. Слънцето изсипваше огън от небето и сега съвсем не можеше да се намери място на пясъка.
Излязох от водата и спрях за миг. Огледах къде мога да се обтегна, без да докосвам околните, но нямаше начин. Тъкмо тогава забелязах момиче, седнало под чадър с бели и сини ивици, да ми маха с ръка. Беше облечена в бял бански костюм, а на очите си имаше огромни слънчеви очила. Разпознах я по копринено русата коса и фигура, преди да видя лицето и. Марго Крийди ме канеше при себе си. С мъка си проправих път сред проснатите тела, за да стигна до нея. Повдигна очи към мен. Върху лицето и беше изписана известна предпазливост, отправи ми същата едва доловима усмивка, която запомних от първата ни среща.
— Това е мистър Брендън, нали? — Гласът и ми се стори малко задъхан. — Наистина ли е мистър Брендън?
— Ами ако не е, някой трябва да е откраднал кожата ми — и запитах на свой ред: — А това зад тези фантастични очила мис Крийди ли е?
Засмя се и сне очилата. Нямаше никаква грешка — беше истинска красавица. Формите й — замайваща сензация в този бански костюм, не разкриваха никакъв недостатък.
— Няма ли да седнете, или имате някакъв ангажимент?
Отпуснах се на горещия пясък до нея.
— Благодаря ви за готовността да ми окажете помощ снощи. Не очаквах да го направите за мен.
— Случи се да бъда в клуба — обви тя ръце около коленете си, зареяла поглед в морето. — Освен това любопитството ме подтикна. Има нещо болезнено интригуващо около случаите на убийства, не е ли така? — и постави отново очилата, а те за жалост закриваха половината от лицето и. — Бях сигурна, че приятелят ви не е бил в клуба. Исках просто да се убедя в предположението си. Страшно трудно е за страничен човек да влезе там.
— Прегледахте ли сутрешните вестници? — попитах и се изпънах върху пясъка. Поизвиех ли си главата, имах възможност да я държа в полезрението си.
— Имате предвид второто убийство? Узнахте ли кое е момичето? Тя ли е взела приятеля ви от хотела и с нея ли е бил в кабината?
— Тя е, същата.
— Всеки говори за нея — и тя посегна към голямата си плажна чанта, като започна да рови из нея по начин, характерен за жените. — Това е още по-мистериозно, нали?
— Да, но истинското обяснение, когато бъде разкрито, сигурно ще е съвсем просто.
Парещите лъчи започнаха да ме тревожат, затова се обърнах по корем и се преместих по-навътре под сянката на чадъра. При това положение можех да гледам право в лицето и, а то бе гледка, на която бих бил щастлив да се радвам по всяко време на деня и нощта. Наистина беше нещо изключително — може би най-красивото момиче, което бях срещал някога.