Останалото бе сравнително лесно. Трябваше да се държа прилепен плътно до стената и да се придвижвам по издатината на прозорците. Това ми даде възможност да огледам стаите. Първите две бяха празни. Мебелировката им беше канцеларска: бюра, пишещи машини и шкафове — всичко от луксозно качество. Третият прозорец се оказа по-широк. Спрях странично от него и надникнах.
Зад огромно, покрито със стъкло бюро седеше Кордец. Бе захапал дълго цигаре с кафява цигара и проверяваше колонки от цифри в счетоводна книга. Стаята беше доста по-обширна от останалите и боядисана в сиво и леденосиньо. Металните части по бюрото бяха от хромирана стомана. Три големи шкафа за папки, също стоманени, закриваха една от стените. Зад и странично от Кордец се намираше вратата на голям сейф. Държах се настрана от струята светлина, идваща през отворения прозорец. Кордец работеше бързо. Златният му молив летеше по колонките от числа, отмятайки ги с вещината на трениран счетоводител.
Останах така да го наблюдавам около десетина минути. Тъкмо когато бях започнал да мисля, че си губя времето, на вратата се почука. Кордец повдигна очи, извика: „Влез!“, и се върна към сметките си.
Вратата се отвори. Появи се възпълен човек с бледо лице, облечен в добре ушит вечерен костюм. На ревера му имаше червен карамфил, а по ръкавелите му блестяха диаманти. Затвори вратата така, сякаш бе направена от нещо много чупливо. Застана мирно, устремил очаквателен поглед в Кордец.
Като довърши колонката си, мургавият латиноамериканец записа сбора под нея и вдигна очи. Изражението му бе хладно и враждебно.
— Виж какво, Донаг. Ако нямаш пари, махай се! Не искам да имам с теб нищо общо.
Човекът пооправи чудесно стоящата му връзка. Гняв гореше в очите му.
— Намерих пари. Недейте ми демонстрира повече вашето проклето нахалство — и като измъкна от задния си джоб пачка банкноти, хвърли ги на бюрото. — Ето хиляда. Този път ще получа два броя.
Кордец взе банкнотите, подравни ги и ги изброи. После отвори чекмеджето на бюрото си и ги пусна вътре. Надигна се и отиде до сейфа. Закрил с гръб набираната от него комбинация върху циферблата на вратата, отвори, взе нещо отвътре, затвори и се върна на мястото си. Като седна, подхвърли върху стъклото на бюрото два сгъваеми кибрита към Донаг.
Той ги грабна настървено, отвори ги, огледа внимателно клечките и ги натъпка в джобчето на жилетката си. Обърна се и излезе, без да каже нито дума. Кордец се изпъна назад, загледан известно време в стената пред себе си, и се върна отново към колонките от цифри.
Останах на мястото си и продължих да наблюдавам. В продължение на около четиридесет минути дойдоха още двама души — дебела възрастна жена и младо момче, което приличаше на гимназист. Всеки от тях плати по петстотин долара за кибрит. И с тях Кордец се държеше така, като че ли им вършеше благодеяние.
Сега часът беше 21,50. Това ми напомни, че след десет минути имам среща с Марго Крийди. Понаведох се малко. На около три метра под себе си видях балкона на една от хотелските стаи. Никаква светлина не идваше откъм прозореца. Реших, че това е най-сигурният и най-лесният път навън. Клекнах, улових ръба на издатината, увиснах на ръцете си и се спуснах на балкона.
Отворих лесно френската врата. Прекосих пипнешком стаята до изходната врата, открехнах я и внимателно огледах празния коридор в двете посоки. Достигнах необезпокояван асансьора и напуснах хотела.
ГЛАВА ДЕВЕТА
I
В 22,05 Марго Крийди се появи пред входа на хотела и се спря за миг под блестящо осветения навес. Беше облечена в смарагденозелена рокля от брокат с дълбоко деколте. Прилепваше така по тялото и, сякаш бе нейна втора кожа. Около шията и искреше огърлица от едри смарагди. Цялата трептеше от отразени светлини и беше така красива, че човек не можеше да си поеме дъх, като я гледа.
Когато спрях пред хотела, се почувствах малко неловко от вида на овехтялата си кола. Тръгнах да я посрещна.
— Ало — обадих и се. — Държа да изразя възторга си от прекрасния ви вид. Това е само официално казано, а моето истинско впечатление е далеч по-дълбоко, за да намеря подходящи изразни средства.
Отправи ми милата си загадъчна усмивка. Очите и бяха много живи и блестящи.
— Облякох тази рокля специално за вас и съм много радостна, че ви харесвам.