Пристигнах в бунгалото в 02,45. Бях хубавичко изморен. Отключих, запалих лампите и влязох в хола. Бях си наумил да пийна малко уиски със сода. Тъкмо се насочвах към бара, когато видях върху масичката нещо, което ме накара да спра. Беше вечерната чанта на Марго — красива вещ от велур във форма на раковина. Вътре бе инкрустирана златна пудриера. В коприненото джобче имаше носна кърпичка. Извадих я и под нея се появи сгъваем кибрит, обвит в червена коприна.
Дълго време го гледах втрещен, а после го отворих. Имаше само тринадесет клечки. Останалите бяха откъснати. Наведох ги и видях отпечатаните по тях номера. Числата вървяха от 0451148 до 0451160.
Сега вече знаех, че това е кибритът от куфара на Джек, който бях скрил под килима в стаята си и който бе откраднат оттам.
Стоях замислен над него. Внезапно телефонът зазвъня, раздирайки нощната тишина в смълчаното бунгало. Пуснах кибрита в джоба си и вдигнах слушалката.
— Ало, да? — Бях съвсем сигурен кой звъни.
— Ти ли си, Лю? — Гласът на Марго. Беше леко задъхан.
— Не ми казвай, зная. Загубила си нещо, нали?
— Чантата ми. Намери ли я?
— Тук е, на една от масичките.
— О, добре. Не знаех дали съм я оставила в клуба, или в колата ти. Винаги забравям по нещо тук и там. Ще я прибера утре преди обед, ако можеш да наминеш тук. Съгласен?
— Всичко е наред. Ще ти я донеса.
— Благодаря ти, скъпи — настъпи пауза, а после –? Лю.
— Още не мога да се откъсна от теб.
— Мислите ми са с теб.
Бръкнах в джоба си и опипах кибрита.
— Аз също мисля за теб.
— Лека нощ, Лю.
— Лека нощ, хубавице.
Изчаках, докато чуя да остави слушалката на място.
III
Събудих се около 10 часа на следващия предобед. Поизтегнах се за няколко минути в леглото, загледан във фигурите, нарисувани от слънцето по тавана. Накрая прекарах пръсти през косата си, прозинах се, отхвърлих чаршафа и се надигнах.
Студеният освежителен душ ме пробуди напълно. Наметнат с пижамата, отидох в кухнята и сварих кафе. Излязох на терасата и там го изпих. Оттук виждах много добре сградата на училището по керамика, кацнала върху скалистия полуостров. Ниско, неугледно здание с бели стени, покрито със сини керемиди. Реших да го посетя, да се смеся с тълпата от туристи и да видя каквото може да се види.
Привърших кафето, обух плувки и влязох в морето. В продължение на половин час доказвах на себе си, че съм все още достатъчно силен и издръжлив. Освежен добре, облякох джинси и спортна риза и седнах в колата. Взех курс към Ароу Пойнт.
Часът беше 11,20. Това беше времето за посещения на туристите. Излязох на пътя и след пет минути се озовах до разклонение с табелка: „Оттук за училището по керамика — съкровищница за оригинална скулптура“.
Завих по него и продължих, без да бързам. След малко видях зад себе си автобус — пълен с любопитни туристи, с тухленочервени обгорели лица и страхотни шапки. Вдигаха обичайната врява на прекалена веселост. Отбих встрани и ги пропуснах. Автобусът ме задмина с трясък и ме засипа с облак прах, който, не се разсея чак до двукрилата порта, въвеждаща в района на сградата. Спрях на паркинга, където вече стояха шест частни коли. Възрастен човек, облечен в бяло сако, върху джоба на което бяха изрисувани две рибки, плуващи във виненочервено море, се доближи и ми подаде билет за паркиране.
— Един долар — каза ми и се усмихна извинително, сякаш искаше да изрази мнението си, че това бе истинско ограбване, но нямаше какво друго да прави.
— Басирам се, че тук мразят всеки, който има достатъчно сили да се довлече пешком — казах и му подадох долара.
Отговори ми, че досега никой не е идвал пешком.
Гледах да мине времето в приказки с него, докато групата от автобуса се подреди. Планирах да се смеся с тях. Когато напусках паркинга, те вече се насочваха към входа. Прилепих се към тях. Водачът им, дребно неврастенично човече, купи входните билети и въведе групата в хола през въртящата се врата. Платих друг долар и получих билет от един човек с твърд, недружелюбен поглед, облечен в сако със същия риби символ. Осведоми ме, че ако закупя нещо, стойността на входния билет ще ми бъде приспадната от цената.