Каза ми да почакам и след известна пауза се появи отново на линията.
— Има разрешително за 38-калибров револвер сериен №4557993. Валидност за три години.
Взех лист и записах номера.
— Благодаря, лейтенант. Още нещо. Докъде стигна, като се порови из минало-то на Телма Казънс?
— Нищо. Тя изобщо няма минало. Попитахме тук-там. Изглежда, Хаан ще излезе прав. Не е ходила с мъже. Не мога да разбера как се е свързала с Шепи.
— Имаш ли последния и адрес, лейтенант?
— Наемала е стая на „Мериленд Роуд“ 379. Името на хазяйката е мисис Бийчъм. Няма да научиш нищо от нея. Кенди си загуби там един час.
— Благодаря! Ако изскочи нещо ново, ще ти позвъня — и затворих.
Отидох в спалнята, облякох си костюм, мушнах 38-калибровия в презраменния си кобур и в 17,15 бях на път към „Мериленд Роуд“.
След двадесет минути бях у мисис Бийчъм. Представих се за журналист от „Сан Рафаел Кориир“ и обясних, че искам да напиша нещо за бившата и квартирантка Телма Казънс. Старицата отговаряше с готовност на въпросите ми, но не можах да науча повече от известното вече — била дълбоко религиозна, не излизала с мъже, не била посещавана от никого освен от двете си приятелки в службата. Когато я запитах дали скоро преди убийството не е била посетена от елегантна руса жена на около тридесет и шест години, отрече съвсем уверено и това. Показах и снимка на Шепи, но и него не бе виждала. Благодарих и излязох.
Когато наближавах буика, се почуствах потиснат. Разбрах, че не съм по-стигнал никакъв напредък. Ставаше ясно, че Трисби лъже.
II
Около 21,00 потеглих към „Белия замък“. Когато колата изкачваше планинския път, вече се смрачаваше. След залеза небето и морето станаха оранжевочервени. От височината изгледът на Сан Рафаел беше величествен, но не бях в настроение да му се възхищавам. Предстоеше ми да мисля за толкова много неща. Не можех да се освободя и от трепетите на очакването. След час и половина Марго и аз щяхме да бъдем съвсем сами в изолираното от света бунгало.
Подкарах по-бързо със запалени фарове — предупреждение за идващите насреща. Достигнах отклонението към „Белият замък“ малко след 21,30. Оставих колата встрани от пътя и отидох пешком до дървената порта. Бутнах я и тръгнах тихо по пътеката. Вече се бе стъмнило съвсем. Носех електрическо фенерче и два инструмента за отваряне на врати и чекмеджета. Спрях в края на поляната, за да огледам къщата, потънала в мрак. Прекосих затревения терен и я обиколих безшумно. Не се виждаше никаква светлина, но преди да се опитам да вляза, отидох до двойния гараж и бутнах едната врата. Тя се отвори. За моя изненада вътре се оказа един пакард-клипър. Пипнах корпуса му и установих, че моторът е студен. Явно, Трисби не бе излизал през целия ден.
Придвижвайки се още по-предпазливо, достигнах терасата и позвъних на затворената входна врата. Изчаках три минути. Никой не се отзова на звънеца. Отидох до френската врата. Някъде от тъмнината изскочи сиамската котка и се отри в крака ми. Хванах дръжката на вратата, опитах се да отворя, но беше заключена. Котката продължаваше да се върти около мен. Наведох се да я погаля, но тя отскочи.
Извадих плоско парче стомана, пъхнах го между двете крила и натиснах. Чу се леко щракване и вратата се отвори. Останах заслушан, но не долових нищо. Холът тънеше в мрак. Извадих електрическото фенерче и го запалих.
Безпокоеше ме фактът, че пакардът стоеше в гаража. Може би Трисби не бе напуснал къщата — но защо пък тази тъмнина? Сметнах за най-правдоподобно някой да го е взел с колата си — затова неговият пакард бе в гаража.
Влязох в хола и запалих лампите. Тогава трепнах. В един от ъглите имаше бюро. Чекмеджетата му зееха отворени и купчини хартии, писма и стари сметки лежаха разхвърляни по него и пода. През хола отсреща видях шкаф с чекмеджета, които също бяха отворени и книжата от тях разпръснати наоколо. Изглежда, някой ме бе изпреварил. От устата ми се изтръгна тихо проклятие.
Приближих насрещната врата и я отворих. Откри се голямо преддверие и стълби, водещи към горните стаи. В дъното имаше още две врати. Отворих едната и се намерих в доста просторна столова. И тук всички чекмеджета и шкафове бяха обърнати наопаки. Другата врата водеше в кухнята, която се оказа недокосвана.
Завърнах се в основата на стълбището. Осветих го и се ослушах. Някъде в къщата се чуваше тракане на часовник, иначе всичко бе потънало в потискаща тишина. Стоях и се чудех какво ли е търсил нахлулият преди мен и дали е намерил търсеното. Задавах си също въпроса как ще реагира Трисби, когато се върне и намери тази бъркотия. Интересно бе да се знае дали ще повика полицията, или няма да прави нищо. Щях да се окажа в незавидно положение, ако се появеше тъкмо сега и ме завареше тук. За миг се поколебах да се изкача горе. Бях убеден, че интересното за мен е било вече отнесено, преди да мога да го открия.