Накрая реших да хвърля бърз поглед на останалата част от къщата и в най-кратко време да изчезвам. Изкачих тичешком стълбите и достигнах широка тъмна площадка. Тогава получих шок, който едва не ме отхвърли надолу. Като отправих снопа лъчи в другия край на коридора, тръгващ от площадката, видях приведената фигура на човек. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да скочи върху мен.
Сърцето ми се преобърна. Отскочих назад и фенерчето падна от ръката ми, като се търкулна на пода и заподскача по стълбите надолу. Снопът светлина осветяваше последователно ту стената, ту тавана, ту парапета, докато стигна основата на стълбището. Там спря, а аз останах в пълна тъмнина.
Стоях закован, като въздухът свистеше между зъбите ми, а сърцето ми биеше до пръсване. Не се случи нищо. Часовникът продължаваше да цъка, предизвикващ неестествено силно тракане в гробовно притихналата вила. Плъзнах ръка под сакото си и пръстите ми обхванаха дръжката на колта. Измъкнах го от кобура и палецът ми освободи предпазителя.
— Кой е там? — изрекох и установих с досада, че гласът ми звучи като писък на изплашена стара мома, открила мъж под леглото си.
Дълбока тишина продължаваше да ме притиска. Слушах напрегнато, застинал неподвижен, с втренчен поглед, опитващ се да проникне в тъмнината там, Където бях видял приклекналия човек.
Дали не се промъкваше мълком към мен? Дали няма внезапно да се окаже върху раменете ми, с протегнати към гърлото ми пръсти? Изведнъж си припомних как бе умрял Шепи с шиш за лед, забит в шията му. Не стоеше ли срещу мен убиецът на Джек? Не стискаше ли в ръка смъртоносното оръжие?
Тогава нещо се провря между краката ми. Нервите буквално се изтръгнаха от тялото ми. Пистолетът ми изгърмя с трясък, който разклати вратите, а аз отскочих встрани, облян цял в пот.
Чух тихо ръмжене и драскане с нокти. Разбрах, че котката се бе приближила в тъмното и се бе отрила в краката ми.
Стоях притихнал, притиснал гръб до парапета, студена пот се лееше по лицето ми, а сърцето ми удряше като чук. Бръкнах в джоба си и извадих запалката.
— Стой където си! — чух своя глас в тъмното. — Едно помръдваме, и ще получиш порция олово!
Насочил револвера напред, вдигнах запалката над главата си и щракнах. Мъждукащият пламък ми даде достатъчно светлина да видя, че човекът в другия край не бе помръднал. Стоеше все така приклекнал върху петите си — дребен мургав човек, със сгърчено лице, цепковидни очи и голяма, разтегната в гримаса уста, иззад която се подаваха зъбите. От цялата фигура лъхаше неподвижност и вцепененост, та чак тръпки ме полазиха. Никой не би могъл да остане толкова време закован така, освен ако не беше жив.
Пламъкът на запалката започна да тлее.
Спуснах се по стълбите до фенерчето, чиято светлина беше насочена през преддверието към входната врата.
Вдигнах го и отново се изкачих горе. Насочих снопа лъчи към човека. Досетих се, че той е прислужникът на Трисби. Някой го беше застрелял и той се беше довлякъл до ъгъла, за да умре. Локва кръв блестеше край краката му, а тъмно петно бе зацапало черната дреха на гърдите му. Приближих се бавно, като прибрах оръжието си. Докоснах с пръсти лицето му. Студената кожа и вдървените под нея мускули говореха ясно, че беше мъртъв от няколко часа.
Поех дълбоко въздух и насочих светлината встрани от застиналото лице. Две светли точки пламнаха в конуса лъчи, когато котката спря на площадката, настръхнала и ръмжаща, както правят сиамските котки, когато са разтревожени. Наблюдавах, я да прекосява бавно коридора с ниско наведена глава и походка на диво животно, гърчещо опашката си. Мина край Филипино, без дори да го подуши, и спря пред вратата срещу мен. Изправи се на задните си крака, а с предните посегна към дръжката. Посягаше и мяукаше зловещо. Отидох до вратата и я отворих. Стаята тънеше в мрак и безмълвие. Котката спря на прага с наострени уши и леко наклонена настрана глава, а после влезе. Стоях неподвижен с разтуптяно сърце и пресъхнала уста.
Насочих фенерчето към животното. Светлата струя я проследи по пода, до основата на леглото, където спря за миг, а след това със скок се качи горе. Светлият кръг я последва и в този миг сърцето ми сякаш спря.
Трисби лежеше напречно на леглото. Все още беше в бялата си фланелка, тъмночервените гащета и сандали. Котката го доближи и започна да души. В снопа светлина блесна ужасната гримаса върху лицето му, конвулсивно притиснатите ръце и кръвта по чаршафите. Нямаше никаква следа от кръв по бялата фланелка, но бях сигурен, че ако го обърна, ще открия раната. Някои го бе застрелял в гръб при опита му да избяга. Умирайки, се бе прострял напреко на кревата.