Преди да успее да отговори, оставих слушалката. Угасих светлината в хола, затворих френската врата след себе си и закрачих бързо към буика.
Не срещнах никаква кола по пътя надолу. На всеки завой пред мен се появяваха блестящите светлини на Сан Рафаел — градът изглеждаше измамно красив.
Наближаваше 22,15, когато ударих спирачка пред потъналото в тъмнина и спокойствие бунгало. Излязох от колата и видях открит кадилак, сгушен под палмите с угасени светлини. Отидох до входната врата, извадих ключа, и после, като размислих за миг, натиснах дръжката. Вратата се отвори и влязох в хола. Поставих пръст върху ключа за осветлението и застанах заслушан с револвер в ръката си. За един продължителен момент бе съвсем тихо, след което Марго се обади от тъмнината:
— Ти ли си, Лю?
— Какво правиш в тъмното? — пристъпих напред. Светлината отвън бе достатъчна да видя очертанията й.
Беше се изтегнала на миндера, като красивият й профил се открояваше върху залетия от лунна светлина прозорец.
— Пристигнах по-рано. Обичам да лежа, къпана в лунно сребро. Не пали лампите, Лю.
Извадих двата пистолета и ги пуснах в чекмеджето под закачалката до вратата. Захвърлих шапката си на едно кресло и се промъкнах между мебелите до нея.
Доколкото успявах да видя, бе покрита само с тъмен копринен шал. Виждаха се голите й колене. Протегна ръка. Ела и седни тук, Лю. Толкова е хубаво, нали? Погледни морето и картините, нарисувани с лунни лъчи.
Отпуснах се до нея, но не поех ръката й. Мъртвото лице на Трисби стоеше още пред очите ми — отблъскваше всякакво настроение за интимност. Беше достатъчно чувствителна, за да усети това.
— Какво ти е, скъпи? Някакви неприятности?
— Марго… — и спрях за миг, а после продължих: — Някога си била влюбена в Трисби, нали?
Усетих как се сковава. Ръката й замря край тялото.
— Да — промълви след колебание тя. — Бях, някога. Беше едно от тези неочаквани неща. Струва ми се, подлъга ме неговата жизненост и голямото му самочувствие. Всичко това не трая дълго, слава Богу. Никога няма да си простя, че съм била такава глупачка.
— Е, всички правим по нещо, за което после съжаляваме — и запалих цигара. В светлината на пламъка видях как вдигна глава и се взря напрегнато в мен с широко отворени очи.
— Случило се е нещо, нали? Беше ли там горе? Нещо е станало с Жак?
— Да. Мъртъв е. Някой го е застрелял.
Отпусна глава върху възглавницата и покри с ръце лицето си.
— Мъртъв?! — издаде тя приглушен стон. — О, Лю! Зная, че той се държеше с мен безсрамно, но в него имаше нещо… — Лежеше тихо, с ускорено дишане, докато аз бях устремил поглед навън през прозореца. Единствената светлина около нас бе огънчето на цигарата ми.
— Бриджит е, нали? — изведнъж попита тя.
— Не зная.
Внезапно седна на миндера.
— Разбира се, че е Бриджит! Нали се е опитала да го застреля днес следобед? Нали ти каза така? Позволи ли й да си прибере пистолета? — и спусна краката си от миндера. — Върнала се е там и го е убила! Този път няма да се измъкне!
— Какво мислиш да правиш?
— Ще съобщя на татко, разбира се. Той ще изтръгне истината от нея!
— Да допуснем, че успее… а после?
Извъртя глава. Въпреки че не виждах лицето й, знаех, че бе впила поглед в мен.
— Та какво? Ще я изхвърли! Ще се разведе!
— Струва ми се, че ти настояваше да се държи настрана от полицията? — изрекох спокойно.
— Полицията? Ами, разбира се. Полицията не трябва да узнае. Татко няма да се обърне към тях, Ще я изхвърли и ще се разведе.
През прозореца видях бързо приближаващи се фарове на кола по неравния път. Погледът ми бе привлечен от червения прожектор над покрива.
— Не можеш да ги държиш настрана, Марго — изправих се. — Те са вече тук.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
I
В светлината на луната видях да се измъкват от колата лейтенант Ренкин и сержант Кенди. Униформеният шофьор остана зад волана.
Когато доближиха стълбите, излязох на верандата да ги посрещна. Изпречих се пред Ренкин и той спря на второто стъпало.
— Трябва да говоря с вас — каза той. — Да влезем вътре.
— Погледни зад себе си, лейтенант — пошепнах тихо, за да не чуе Кенди. — Сигурно ще промениш намеренията си?
Изви глава и видя открития кадилак. Измести поглед още по-надясно и видя буика, а след това се втренчи въпросително в мен.