Дъщерите на Паркър бяха съответно на тринадесет и петнадесет години и всъщност бяха твърде обикновени на вид, за да се търкалят обожателите в краката им.
— Ще се отбия утре при теб — обеща Рейд. — Донесъл съм им няколко подаръка от Париж.
— Ще ги разглезиш — укори го нежно Паркър.
Рейд се подсмихна. На бузите му се появиха две дълбоки трапчинки.
— Как да не ги глезя? — призна искрено той.
Кимна на един стоманен магнат, на един текстилен крал, на издателя на нюйоркския Ивнинг Поуст и на известния адвокат на висшето общество Брадли Мартин и жена му Корнелия. Тъкмо се канеше да се приближи до последния, когато нещо твърдо го блъсна по ръката. Съдейки по удара, той помисли, че това е бастунът на старата мисис Андерсън. Обърна се с усмивка. Смушкаха го още веднъж. Миниатюрната белокоса жена гледаше гневно.
— Влизаш тук и разговаряш с всеки друг в стаята, само не и с мен, разбойник такъв!
Рейд хвана подобната на клещи ръка с огромен изумруден пръстен и я целуна галантно.
— Ти си много по-бърза от мен, Беатрис. Знаеш това.
Тя се намръщи.
— Не си ми идвал на гости от седмица, момко!
— Бях при теб вчера, не си ли спомняш? — изрече той кротко, като все още я държеше за ръката. Страховитата вдовица някога беше жена на виден банкер и бе несравнима домакиня. Поради това все още се съобразяваха с нея и я канеха на всички приеми, въпреки че според някои, тя не беше много добре с паметта си.
— Харесаха ли ти френските шоколади, които ти донесох?
Посърналите й сини очи внезапно светнаха.
— Разбира се! Следващия път ми донеси не една кутия, а две!
Рейд не се удържа и се засмя.
— Беатрис, не си изяла цялата кутия, нали?
— Разбира се, че не съм — обиди се тя.
Той докосна шала й, друг негов подарък. Той беше яркозелен и беше направен от най-фина коприна. Цветът му изобщо не отиваше на светлосинята й рокля.
— Виждам, че шалът ти отива?
Тя омекна.
— Прекрасен е, Рейд. Нося го всеки ден. Но следващия път, когато ходиш в чужбина, трябва да ме вземеш със себе си. Тогава ще мога сама да си купувам шалове и сладкиши. Не съм била в Париж от толкова отдавна. Знаеш, че няма да стана по-млада.
Мисис Андерсън отдавна беше надхвърлила осемдесетте.
— Пътуването е дълго и трудно — изрече тихо и сериозно Рейд. — Щом пристигна в Лондон, се чувствам изтощен цяла седмица. Пътуването е ужасно.
— Хм — тя сви устни. — Да, спомням си, че пътуването е твърде продължително. Може би е прекалено дълго за жена на моята възраст.
— Беатрис, само ми кажи какво желаеш да ти донеса следващия път и ще го имаш.
— Ти си добро момче — рече тя и го докосна по бузата.
— Благодаря ти — отвърна той. След това й намигна с весело пламъче в сините си очи. — Знам.
Бастунът й отново се стовари върху ръката му.
— Високомерието първата стъпка към греха.
Рейд само се засмя.
Към тях крачеше Ван Хорн, придружен от поразителна руса жена.
— Познаваш ли се с моята племенница, Рейд? — запита той.
— Тя се казва Патриша Дарнинг. Може би си виждал мъжа й в Лондон?
Рейд се обърна към прекрасната блондинка. Взе ръката й и я целуна непринудено.
— Не, не съм имал удоволствието да срещна мистър Дарнинг. Но се познавам с очарователната му жена — отговори той, а трапчинките се очертаха ясно по бузите му — и затова знам, че Дарнинг е голям късметлия.
Патриша го гледаше втренчено.
— Благодаря ви. Чух, че току-що сте се завърнал от Европа? — попита учтиво тя.
— Да. Посетих Алпите, Париж и Лондон.
— Колко хубаво — каза тихо тя.
Рейд насочи вниманието си отново към Ван Хорн.
— Между другото, докато бях в Англия на посещение при брат ми, се отбих в един конезавод в Девън и купих жребец и две кобили за разплод. Кобилите са с доказани качества, но Албърт — изрече Рейд с блеснали очи, — така се казва жребецът, е превъзходен. Истински победител.
— Защо не ми разкажеш за всичко това утре на закуска в клуба?
На лицето на Рейд се появи ослепителна усмивка.
— Добре. Ще успеем да обсъдим също и работата, за която ти споменах по-рано.
Ван Хорн се съгласи и се отдалечи, за да обърне внимание и на другите си гости.
— Липсваше ми днес — каза Патриша с тих и предпазлив глас. — Отбих се в твоя хотел, но те нямаше. Чаках те един час, Рейд.
— Съжалявам, Триш, но бях на среща — той се усмихваше, докато оглеждаше стаята. А после, понеже никой не им обръщаше внимание, Рейд я погледна в очите. В погледа й се четеше опияняващо обещание. Лека усмивка заигра по прекрасната извивка на устните му. Ръката му докосна кръста й. Палецът му се задвижи страстно по сатенената й рокля. Той се приближи до нея.