— Да те чакам ли долу след двадесет минути?
Тя се обърна бавно.
— Да ме чакаш ли?
— За да те заведа на обяд. Искам да те заведа на обяд, Грейс.
Всички инстинкти й нашепваха, че това е опасно. Знаеше, че трябва да изчака Алън да се прибере вкъщи и да хапне на спокойствие заедно с него. Не искаше нищо от този мъж. Но след това срещна погледа на Рейд, видя пак хубавите му сини очи и усети, че мрази чувството, което се надига дълбоко в нея. „В края на краищата“, помисли си тя, „останала съм почти без пари“. Не беше яла от сутринта и въпреки че ястията на Хариет бяха много евтини, те все пак се отразяваха на оскъдните й спестявания. Защо да не похапне безплатно? Ако не си намери работа, скоро ще има възможност да яде доста рядко. Това, разбира се, беше единствената причина да се съгласи да обядва с него.
— Добре.
Рейд се засмя беззвучно.
Двадесетте минути стигнаха, за да започне Грейс да се съмнява дати е взела най-правилното решение.
Напомни си, че той е пълна противоположност на всичко, в което тя вярваше. За него жените бяха източник на удоволствие. А това, че за Рейд Браг една жена не е достатъчна, правеше нещата още по-лоши.
Той бе южняк с предразсъдъци. А на всичко отгоре бе и тексасец. Тя си спомняше добре разговора между него и шерифа Форд. Рейд посвети цялото си внимание на това, което се случи на нея, бялата жена, а не на бедата, която сполетя черната продавачка. Трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че му е благодарна за помощта му, но той не постъпи в случая така, както на нея й се искаше. Насилието не беше подходящият отговор, макар че тя изобщо не се изненада от това, че той постъпи точно така. И беше сигурна, че той преувеличи последствията от нападението — някой друг със сигурност би спрял моряците, ако той не се бе оказал наблизо! Последното обвинение срещу него бе очевидният факт, че той не е нищо повече от безделник, скитник, комарджия и неразкаял се търсач на удоволствия.
— Станало ли е нещо, Грейси? — попита Рейд, когато тръгнаха по пътеката към улицата.
Тя не го погледна. „Имам нужда от тази храна“, напомни си тя. В същия миг й заговори някакво предателско гласче вътре в нея: „Той те защити и предпази, Грейс.“
— Грейс?
— Съжалявам — каза тя бързо и се изчерви от трепета, който усети. Този мъж се бе разгневил дотолкова, че се сби, за да защити нейното целомъдрие. Мили боже! Как може да си помисли такова нещо — та тя е просветена, модерна жена! Беше в състояние сама да се защитава!
„Но не и от моряците“, каза подигравателно вътрешното гласче.
— Грейс?
Тогава тя го погледна внимателно и забеляза, че той е сменил панталоните си и хубавия си тъмен костюм със сребриста брокатена жилетка и вратовръзка. Мекият полъх на приятен мускусен аромат докосна ноздрите й. Той я бе хванал за ръката. Докато слънцето проблясваше в гъстата му коса на ярки ивици, той изглеждаше не само изискан и елегантен, но и невероятно мъжествен и смайващо красив. Внезапно тя си представи с ужас колко безцветна изглежда до него и за пръв път през живота си й се прииска да носи хубава копринена рокля. В този момент забеляза кабриолета, който ги очакваше.
Със сигурност не беше виждала досега нещо подобно. Един великолепен дорест кон се дърпаше силно в ремъците и разтърсваше нетърпеливо глава. Сребриста грива се спускаше по рамото му. Кабриолетът беше лакиран в черно, имаше месингови украшения и блестеше ярко на слънчевата светлина. Кочияшът носеше ливрея и държеше вратата отворена. Отвътре всичко беше покрито с плюш и червена кожа.
— Рейд, откъде го намери това чудо?
Той се засмя от удоволствие.
— Само най-доброто е достойно за теб, Грейси.
Погледът му беше дързък и недвусмислен. Тя се изчерви и се загледа настрана.
Той й подаде ръка да се качи. Грейс знаеше, че това е смешно, но се почувства като кралица. Прокара ръката си по меката и будеща страстите кожа, когато екипажът се наклони под тежестта на Рейд. Погледна го бегло и видя, че той я наблюдава и се усмихва леко. Сключи бързо ръце в скута си и изправи рамене. Кочияшът затвори вратата, качи се на своето място над тях и кабриолетът потегли напред.
— Ще стане твой, ако го поискаш — каза Рейд.
— Какво?
— Ще стане твой, ако го поискаш.
Тя гледаше така, сякаш не е разбрала смисъла на думите му. Неговият поглед беше сърдечен.