— За мен е удоволствие да ти подарявам различни неща, Грейс.
Очите й се разшириха от изумление.
— Как можа да си го помислиш?
„О“, помисли си той, „само да знаеше какво съм намислил“. За нейна голяма изненада той почна да й посочва местните забележителности.
— Това е Дънлейт. Един англичанин, Джек Фарингтън, го е построил през 1843. През войната го сринаха до основи. Синовете на Фарингтън го изградиха отново почти такъв, какъвто беше по-рано.
— Прекрасен е — каза тя и протегна шия за последен бърз поглед към внушителния тухлен дом с колони.
— Това е Феърфакс — каза той и посочи друг плантаторски дом, този път бял и леко потъмнял от бурите. — Тук също дават стаи под наем. И тук управлява вдовица, мисис Берген. Но тя не е като Хариет.
Грейс го изгледа с любопитство.
— Тя е стара и лесно забравя. Мисля, че тя е почти на деветдесет години. Нейният слуга, един освободен негър, е вероятно още по-стар. И той забравя лесно. Но те са удивително сърдечни хора.
— Тогава няма значение, че забравят лесно.
Той я погледна.
— Не само че забравят да събират наема, което, длъжен съм да призная, не пречи на никого, но от време на време забравят да нахранят наемателите си.
Грейс се усмихна леко или поне се опита. Той се засмя беззвучно.
— О, горките — каза тя. — Колко ли са гладни. Усмивката му стана още по-сърдечна.
— Сега го измислих.
Тя не успя да се удържи и избухна в смях.
Погледна пак през прозореца. Този път ахна от удоволствие, защото видя за пръв път параход. Беше боядисан в червено и бяло, имаше три палуби и огромно лопатно колело. Името му беше Мисисипи Куин.
— О, прекрасен е! Къде отива?
— В Ню Орлиънс — каза Рейд, докато я гледаше.
— В Ню Орлиънс! За колко време се стига дотам? Пасажерите спят ли на борда?
— Да, разбира се — отвърна Рейд, когато кабриолетът спря. — Ще стигне за два дена и половина.
— Къде отиваме? — извика Грейс.
Рейд се засмя беззвучно.
— На разходка по реката.
Грейс отвори широко очи от изненада, когато Рейд я придружи до мостчето, като сложи собственически ръка върху лакътя й.
— Но, Рейд, не ми е възможно да отпътувам с теб до Ню Орлиънс!
Той се разсмя.
— Само ще обядваме. Кочияшът ще ни чака, когато слезем долу.
Погледът му беше едновременно въпросителен и развеселен. Грейс притисна ръка към сърцето си, което внезапно учести биенето си.
— Ох — едва си пое дъх тя. — Да, да, това ще ми хареса. Стори й се, че той остана доволен, когато те се качиха бавно по подвижното мостче.
— Хайде да се разходим по палубата.
— Добре — съгласи се Грейс и се обърна, за да изгледа една двойка. Жената блестеше в бял лен и дантела и държеше подходящ слънчобран. И те се разхождаха безцелно по палубата подобно на много други пасажери.
— Хайде — каза Рейд и я хвана за ръката.
Тя беше твърде заета да разглежда околната обстановка, за да обърне внимание на непристойното му държане. Отправиха се към предната част на кораба. Прозвуча силен шум от сирена. Грейс подскочи от изненада. Рейд запуши с ръце ушите й, когато ужасно пронизителният шум отекна отново. После дръпна ръцете си.
— Ужасно, нали?
— Защо беше това?
— Предупреждение. Тръгваме след десет минути — рече й той и отново я хвана за ръката.
Този път, тъй като стояха много близо един до друг и цялото й внимание бе насочено към него, тя усети допира на дланта му. Тя бе много едра и леко изпотена.
— Рейд — започна да протестира тя и се освободи внимателно, като се стараеше да не забелязва очевидното му объркване. Все пак той се държеше като джентълмен. Докосна лакътя й и те продължиха.
Застанаха един до друг на носа и загледаха пристанището и хамалите, които смъкваха различни товари. Топлият ветрец ги докосваше с лекия си полъх.
— Виж, Грейс — каза Рейд, прегърна я с ръка и я обърна.
Забрави, че трябва да му окаже съпротива, докато гледаше очарована как екипажът развързва въжетата на кораба и вдига подвижното мостче. Моряците работеха бързо и умело.
— Запуши си ушите, Грейс — помоли я настойчиво Рейд и тя се подчини тъкмо навреме, защото сирената на кораба изсвири отново. След това корабът започна да се измъква от кея.
— Вървим назад! — извика Грейс.
— Само докато навлезем в реката — обясни й Рейд. — Вече сме под пара.
Брегът се отдалечи. Носът започна да се върти бавно, докато не се обърнаха с лице на юг. В този миг параходът се понесе бавно надолу по реката. Ветрецът веднага стана по-хладен и Грейс вдигна лицето си към него с усмивка.
— Великолепно е — прошепна тя.