После от Далечния север, от непознатите земи зад морето Киренария нахлу Морската орда на Ислак Кириот, опустоши градовете, изкла жреците, разруши храмовете и Вярата умря в душите на хората. Защото те видяха, че дори Всемирните Богове не могат да ги защитят от ужасите на войната, отвърнаха се от тях и си създадоха нови божества.
А когато Вярата умре, самите Богове се смаляват, западат и губят сили, въпреки че не умират напълно. Така стана и с Боговете на Туурана. През стотиците години един след друг Говорещите камъни по върховете на седемстотинте планини онемяха и се превърнаха в прах.
Но тук, на върха на Теластерион, все още стоеше Камък. Дали и той не бе безвъзвратно онемял?
Този въпрос вълнуваше мъжа, застанал мълчаливо пред Камъка.
Той притежаваше невероятна мощ, каквато аз и вие не сме срещали. Може би в древността, във времената, когато по Земята са бродили герои, които са изпълнявали волята на Боговете, е имало такива мъже.
Бе висок над два метра, могъщ и опитен воин, с широки рамена, изваяни сякаш от камък. Ръцете му бяха по-дебели от бедрата на средно едър човек. Тялото му бе божествено красиво, златнобронзово, с гъвкав тънък кръст и пъргави дълги крака.
Косата му бе дълга, разрошена, с цвят на избеляла от слънцето слама. Лицето му бе открито, смело, долната челюст — добре развита, бе гладкообръснат, очите му бяха ясносиви.
Тези очи излъчваха смях — весел, бурен и сърдечен. Гласът му, когато заговореше, бе нисък и гърлен като гръмотевица.
Бе облечен в къса туника от обработена кожа, обшита цялата с бронзови пръстени. Краката му бяха обути в ботуши от мека кожа, стигащи до коленете, с обърнати кончове. Дългото вълнено наметало с винен цвят, което бе свалил по време на изкачването, за да не пречи на движенията му, бе пристегнато на гърба му. Широк колан от черна кожа, прекаран през рамо, придържаше единственото му оръжие — дълга тояга от твърд бронз.
Сега той се обърна към Сферата:
— Аз съм тук, Богове!
Гласът му сякаш разкърти въздуха.
— Изпълни ли нашата воля?
Гласът на Говорещия камък бе тънък, студен и ясен. Амалрик, човекът-бог, винаги се чудеше дали този глас бе истински, или звучеше единствено в неговата глава.
— Да, господари — отговори той. — Рицарите-Призраци вече не яздят в Йом Тарма до Селибрийските хълмове. Царуването на Еритон, Белия магьосник, свърши, вълшебният му жезъл е строшен и той е прогонен от Кулата на дракона. Народът в земите му престана да го слуша и се върна към прослава на имената на Всемирните Богове.
Амалрик замълча. Той не обичаше дългите приказки. Освен това знаеше, че Господарите предпочитат къси разговори. С годините силата им бе западнала, а се искаше огромна енергия, за да се поддържа връзката между Сегастерион, техния свят, и Туурана, света на хората, връзката, която се осъществяваше чрез Говорещите камъни. Затова не каза нищо за интересната съдба, сполетяла цар Адрастус, не разказа защо работниците от гората Кастадор вече не дават жертвите си на Обитателя на блатото, не сподели за странната тайна, научена от Баздийра, вещицата от Наозуун, в замяна на сянката й, която бе откраднал в черно огледало.
В действителност тези неща бяха без значение.
След време гласът отново прошепна от дълбините на магическия кристал.
— Слушай внимателно, о, Амалрик, следвай новата си задача!
— Слушам и се подчинявам, Господари!
— Далеч на юг се намира страшен град, извращение, което замърсява лика на златната Туурана. Отдавна го наблюдаваме как расте, как жителите му се обръщат към мрачни, ужасяващи знания. Говорим за град Ютонтис, който ще намериш зад Планините на полухората.
— Ютонтис — повтори той — Ютонтис… Не съм чувал това име. Но от дванадесет хиляди години, може би и повече, не съм бил на юг от Огнената река и много нови неща могат да се случат през това време.
Гласът продължи, сякаш не го бе чул — спокоен, студен, шепнещ, лишен от всякакво чувство:
— Управниците на Ютонтис са създали отвратителна цивилизация. Победили са самата смърт. Изкривили са живота в нови, ужасяващи форми. Чрез своите противоестествени знания се опитват да създадат свръхраса, но в тези си усилия са отровили земята на Туурана, сякаш я е сполетяла космическа чума.