Амалрик слушаше неподвижен, свъсил замислено вежди, могъщите му, покрити с белези ръце стискаха здраво дръжката на тежката бронзова тояга. Странно, мразовито предчувствие го обзе, докато слушаше шепота на Гласа.
— Техните амбиции и жажда за знания са ги подлудили. Те са луди от гордост за постигнатото и сега мечтаят да отхвърлят естествените сили на природата, на които почива самото съществуване на планетата във всевечния Космос. Техен главен управник е злобно същество, наречено Тун. Той бе първият от расата им, който победи смъртта. Мозъкът му бе прехвърлен в идеално тяло от жив метал, така че дори при нещастен случай да не може да загине. Той не е глупав, Амалрик, той е силен, умен и изключително храбър. За теб ще бъде гигантско препятствие, защото силата и издръжливостта му са толкова по-големи от твоите, с колкото ти превъзхождаш обикновените смъртни хора.
Амалрик се изплю презрително.
— Не се страхувам от никое живо същество — изръмжа той — човек, чудовище или дявол! Какво от това, че обитава тяло от жив метал? Ако си спомняш, преди три хиляди години в града на Птеремидите, отвъд Горящата пустиня, се бих срещу Гонголар, Каменния човек? Направих го на парчета! Така ще постъпя и с принц Тун.
— Не бъди прекалено самоуверен, Амалрик! — прошепна Гласът. — Защото в града на покорителите на смъртта ще ти се наложи много по-често да използваш мозъка, а не силата си. Вече тридесет хиляди години се стремим да те издигнем до нивото на Бог, за да можеш да основеш Божествена Династия, да станеш праотец на расата от Богове, които ще ни наследят. Защото още в тази далечна епоха ние съзнавахме, че сме обречени. Ти си научил много, но все още разчиташ прекалено на своята груба, физическа сила, а не толкова на ума си, въпреки че точно него сме тренирали до перфектност, остава ти само да се възползваш.
Амалрик склони глава пред този деликатен упрек.
— Ще имам предвид това — избумтя гласът му.
— Изглеждаш много уморен — забеляза Гласът.
— Не! — Той сви мускулите на могъщата си ръка и се усмихна. — Корав съм като желязо. Изкачването на планината ме измори малко и чувствам мускулите си леко стегнати. Но съм много силен.
— Все пак минали са сто години, откакто те заредихме с енергия за последен път. Забелязваме малки бръчки около очите ти и ъглите на устата. Кожата ти е суха и загрубяла. Приближи се към Сферата!
Той застана съвсем близо до кристалния глобус. Усети лек сърбеж по цялото тяло. Кожата му настръхна. Боговете го проучваха.
— Да, в радиогенните точки на тялото са се натрупали отрови, които предизвикват умора, артериите са се втвърдили и стеснили, натрупал се е много холестерол. Тялото функционира едва с осемдесет и три процента от капацитета си…
— Чувствам се силен като бик — възрази Амалрик. Но това не помогна.
— Прегърни сферата! — заповяда студеният безчувствен Глас.
Проклинайки през зъби и с огромна неохота, Амалрик пристъпи още по-близо. Обхвана топката от млечен кристал и я притисна до гърдите си, както се държи жена. После зачака.
Блесна светкавица! Тялото му бе обзето от мощен спазъм, който прогони въздуха от дробовете му. Студени електрически импулси преминаха през всички нерви. Болката бе ужасна, съкрушителна, непоносима. Отхвърли назад глава и изрева като наранено животно. Костите му скърцаха в ставите. Сърцето му бе разкъсвано от мощна гореща агония. Очите му виждаха единствено ослепителен огън. Бореше се да си поеме дъх с големи, задъхани хрипове, сякаш вдъхваше чист огън.
Болезнени искри пронизаха вътрешностите му, сграбчиха в смъртна схватка здравите мускули на раменете, гърдите и ръцете му. Ревеше като разярен лъв, но не изпускаше здраво обгърнатата сфера.
Познаваше тази болка, това пречистване чрез огън, така бе станал безсмъртен преди много хилядолетия, когато бе приел да стане полубог в залеза на вярна служба на Безсмъртните Богове. Посрещаше ужасните мъки с достойнство, но едва издържаше.
След това болката изчезна. Той продължаваше да стиска здраво студената грапава повърхност на матовия кристал, разпнат на върха на планината. Хлипаше, от очите, противно на волята му, се стичаха сълзи. Приятното гъделичкане на възстановителните процеси обгърна тялото му. Като сребърните сълзи на пролетен дъжд. Като нежните милувки на вятъра в горещ летен ден. Хладно, успокояващо, изцеряващо, прилив на нов дух и нов живот. През всеки нерв и тъкан, всяка жлеза и орган, всяка клетка — от главата до петите. Натрупаните отрови бяха отстранени, калциевите наслоения по костите му — разрушени и премахнати, дробовете му — пречистени, дори най-малките боледуващи частици от тялото му бяха първо изпепелени от изцерителния енергиен огън, след това регенерирани в нови клетки и тъкани. Той пое дълбоко дъх, тръпнейки. Удоволствието от възстановяването прерасна в опиващ, върховен екстаз, почти оргазъм, тържество на безсмъртния живот.