Убонидус бе срещнал гигантския гущер преди няколко часа, докато прекосяваше вонящите мочурища. Люспестият звяр се бе измъкнал от леговището си през шаващите космати корени на полуразумното дърво мангозила. Двамата застанаха един срещу друг, магьосникът и гущерът, и се заразглеждаха с любопитство. Дебелият гущер, несъмнено, гледаше на магьосника като на подвижна хапка, костеливият магьосник, който едва тътреше уморените си крака, видя в него бъдещия си жребец. Убонидус пътуваше пеш вече цяла седмица. Той мигновено използва една от нисшите си магии върху златоносния гущер с рубиненочервени очи, подчинявайки го на волята си. Изборът не бе много сполучлив, трудно можеше да се настани удобно върху широкия гръб, защото от главата до опашката през средата му минаваше висок назъбен костен гребен. Все пак уморените му, покрити с мазоли и пришки крака си отпочиваха.
Но уви, златният гущер не бе пригоден за изкачване на хълмове и това дразнеше Убонидус. Целта му бе малкият град Чан Чан, сгушен в подножието на Теластерион. Магьосникът се бе надявал по това време да е пред вратите на града. Бавното влечуго го бе забавило, а перспективата — да замръкне между хълмовете — бе най-малкото неприятна.
Защото сред жителите на Туурана хълмовете на Фашт имаха много лоша слава, която бе съвсем заслужена. Особено в часа преди залез слънце…
За щастие проходът Лакдуул минаваше в по-голямата си част по хребетите на хълмовете, давайки възможност за бързо придвижване. Но гущерът се бе уморил, бе гладен и много жаден, ако можеше да се съди по дългия му бял раздвоен език, провиснал през зяпналите челюсти. Той не се интересуваше дали пътят бе лек или не, просто не бързаше.
След като направи малкото възможно да ускори придвижването на звяра си, Убонидус се отпусна върху летящото си наметало, което, сгънато на няколко ката, му служеше за седло, и започна да опипва с костеливи пръсти многобройните амулети и талисмани, окачени на хилавия му врат, устните му беззвучно зашептяха странните, неразбираеми думи на древни магии, а очите му оглеждаха с подозрение и страх всяка сянка, всяко снопче растителност.
Странен вик, пронизителен, протяжен, трептящ и същевременно изразяващ огромна болка или копнеж, отекна внезапно сред потъващите в тъмнина хълмове.
— О, Пут, Понс и Пазодолла! Не можеш ли да побързаш? — простена магьосникът.
Призрачният вик ечеше и отекваше из каменните стени на прохода. Сякаш в отговор на молбата му, златният гущер забърза с все сила. Може би имаше надежда да се измъкнат от хълмовете, преди ужасяващото същество, издало този писък, да се появи.
Оказа се, че това са празни надежди.
Изведнъж на около двадесет-тридесет метра пред гущера и самотния му ездач изскочи дълга бледа сянка, която приклекна на върха на една канара. Убонидус се втренчи в нея, полумракът му пречеше да вижда ясно, и усети как куражът го напуска. Сбъднали се бяха най-лошите му страхове. Тези хълмове бяха обитавани от таласъми и пред тях се бе изпречил именно таласъм.
Той бе висок около три метра, когато дългите му, изключително тънки крака бяха съвсем изправени. Бе напълно гол, безполов, в полуздрача тялото му блестеше лигаво, белезникаво и ефирно, сякаш принадлежеше на дух. Бе човекоподобно, с изключение на ръцете и краката, много слаби и възлести, завършващи с остри птичи нокти. Две огромни изпъкнали очи светеха с мръсна жълтеникава светлина. Бяха толкова големи, че таласъмът, очевидно, не притежаваше бинокулярно зрение, а всяко око гледаше само за себе си, въртеше глава ту на една, ту на друга страна, за да види по-добре дребния магьосник. Нямаше нос, долната половина от главата му представляваше огромна уста, широка цепнатина без следа от устни, простираща се буквално от ухо до ухо.
В този момент таласъмът се захили, оголвайки най-ужасяващата паст, която нещастникът Убонидус бе виждал някога. Зъбите, остри като игли, бяха аленочервени, влажни, блестящи, може би стотина на брой. Старият магьосник потръпна, когато си представи каква зла участ го очаква.
Иззад канарата изскокна още една глава, която го заоглежда с фосфоресциращи очи, после втора, трета, четвърта. Таласъмът, приклекнал на върха на канарата, отхвърли назад глава и издаде онзи пронизителен вик, може би канеше останалите членове от племето си на пиршеството, което ги очакваше в прохода.
Убонидус въздъхна уморено.
Не бе тръгнал на дълъг път без свръхестествена защита. Но изглежда, бе подценил опасностите. Тази сутрин в гората Квастрофиан го бе нападнал изгладнял гантодон. Наложи се да използва седем от общо осемте топки-светкавици, с които се бе въоръжил, докато убеди гантодона да се оттегли. Съмнително беше дали една-единствена топка ще подплаши таласъмите.