Все пак оставаха му всичките оплитащи мрежи, които носеше в една от многобройните кесии на пояса си, а втъкнати във връзките на сандалите му бяха земетръсни семена. Но тази защита щеше да му е необходима в гъстите гори, които следваха хълмовете Фашт. Изобщо, крайно неприятна ситуация.
Едно бе сигурно — ако не успееше да убеди таласъмите бързо и категорично, че е изключително опасен противник, нямаше да види следващото утро!
Проклинайки, Убонидус се смъкна от гърба на гущера и се приготви за бой.
Между него и края на прохода вече се бяха събрали девет таласъма. Стояха изправени или клечаха по канарите, светещите им очи не го изпускаха, а ужасните им усти предъвкваха гладно. Разменяха си коментари, несъмнено относно вкусното парче месо пред тях, с високи пискливи гласове, сегиз-тогиз някой от клана избухваше във вледеняващ кръвта маниакален смях, от който всяко живо същество на Туурана се плашеше.
Защото, освен че с ухапването си таласъмите инжектират в човешките вени смъртоносна отрова, за която няма открито лечение, техният ужасяващ, подигравателен, надменен смях е в състояние да подлуди хората, да ги лиши от способността да мислят, да ги превърне в хилещи се полуидиоти.
Убонидус извади последната си топка-светкавица и я претегли в набръчканата си длан. Тези малки сфери с големина колкото орех бяха изобретени от прочутия Фоздалион от Джасмирия, който бе открил през миналия век вълшебните свойства на тринадесет елемента и направил девет фундаментални добавки към най-значителната книга на магьосниците — „Компендиум мажорикум“.
Таласъмите нападнаха, белите им крайници блестяха в настъпващата тъмнина. Убонидус хвърли с все сила топката-светкавица срещу тях и в същото време промълви могъщо заклинание за унищожение.
Отекна силен гръм, който едва не спука тъпанчетата на ушите му. Блесна непоносима ярка светкавица, синьобялата й светлина пращеше и обгаряше очите на нападателите.
Убонидус, който знаеше много добре какво да очаква, бе закрил очите си с ръце, за да се предпази от болезнения, ослепителен блясък на експлозията. Но таласъмите до един изпопадаха по земята, закривайки с ръце огромните си оцъклени очи. Крещяха и виеха от болка, блестящи искри светлина парализираха очните им нерви, лишавайки ги от зрение и разсъдък. Хванали главите си с ръце, те ги блъскаха в скалите на прохода.
Когато ефектът от експлозията отмина, Убонидус видя, че всички таласъми са временно неутрализирани. Сега бе моментът да избяга. Метна се на гърба на гущера и заби пети в дебелите му хълбоци.
И сега разбра, че при всичкия си ум и опит бе допуснал огромна грешка — бе забравил да защити златния гущер от изгарящия блясък на светкавицата. Сега бедният звяр бе толкова сляп, колкото и таласъмите. Дългият му раздвоен език се показваше и скриваше с голяма бързина, дъхът му свиреше като парна свирка. Блъсна се в една скала и замря, не знаеше накъде да продължи.
— О, Пут, Понс и Пазодолла! — простена отново старият магьосник.
Трябваше да мисли и действа бързо. Налагаше се да изостави импровизирания си жребец. Не след дълго ефектът от заслепяването щеше да премине, ако желаеше да се спаси с бягство, трябваше да тича със собствените си хилави крака, и то веднага.
Скокна от гърба на гущера и хукна. Сандалите му пляскаха, дългите поли на бозавокафявата му роба се оплитаха около костеливите му колена. Всичките му вълшебства бяха в една кошница, здраво привързана към гребена на гущера. Нямаше време да се бори със собствените си възли, затова грабна само най-важното, дебела, омазнена, прастара книга с магии, която напъха в широкия си пояс.
Тичаше с все сила, бе въпрос на живот и смърт.
Не след дълго отново чу вцепеняващите писъци на таласъмите. Обърна глава и видя дългите белезникави сенки да подскачат подир него като гумени топки.
Спря и се обърна с лице към нападателите. Бръкна в кесията на кръста си и хвърли шепа оплитащи мрежи. Всяка от тях, щом докоснеше земята, избухваше тихо от малко зеленикаво зрънце в огромен облак паяжина, многобройните й краища полетяха във всички посоки, захващайки се изключително здраво за скалите и другите препятствия, попаднали на пътя им. За миг проходът бе преграден от огромна маса изключително здрави зеленикави нишки.