Първите три таласъма се запънаха в яката мрежа. Те ритаха и се бореха, но резултатът бе, че все по-здраво се оплитаха в лепкавата паяжина, докато накрая станаха напълно неподвижни.
Останалите шест отвратителни същества бързо се покатериха по почти отвесните скали и заобиколиха препятствието. Скачаха от огромна височина, подобни на гигантски скакалци, и със страхотен вой се нахвърлиха върху вцепенения от ужас малък магьосник.
Преди Убонидус да съумее да реагира по какъвто и да е начин, зад гърба му избоботи дълбок гърлен глас:
— Отдръпни се!
Командата му подейства почти хипнотично. Този глас не търпеше възражения, а и ситуацията бе такава, че за десета от секундата нещастният магьосник реши, че могъщото Име, което бе произнесъл преди малко, е решило собственоръчно да му се притече на помощ.
Той се изви и падна встрани, за да скокне мигновено зад гърба на бронзов гигант, широко разкрачен, размахващ огромна металическа тояга.
Тоягата бе дълга най-малко три метра, от бронз, дебела около пет сантиметра в по-дългата си част, само в последния си метър ставаше значително по-дебела. Може би тежеше повече от шестнадесет диола. Но огромният мъж я размахваше с лекота, сякаш бе малка пръчица, с която децата играят на фаруиго.
Убонидус още не бе осъзнал всичко, което очите му забелязаха, когато първият таласъм налетя, за да срещне гибелта си.
Масивният бронзов прът улучи главата му.
Ефектът бе, меко казано, забележителен.
Озъбената мутра на нападателя просто избухна и изчезна. Разхвърчаха се мазнина, слуз, парченца кости и късчета мозък.
Тялото за миг продължи атаката си. Дългите, възлести, покрити с люспи, завършващи с остри птичи нокти ръце се размахваха безцелно. В същото време от обезглавения труп избухна фонтан белезникава водниста течност, издаваща отвратителна воня. Безжизнената фигура прелетя покрай гиганта и магьосника, блъсна се в една от скалите и се строполи на земята.
Останалите таласъми ги заобиколиха, подскачайки високо над тях, отблъсквайки се от стените на прохода, и нападнаха от всички страни.
Отново полуголият колос размаха оръжието си. Един от таласъмите бе уловен във въздуха, докато скачаше. Тоягата пречупи гръбнака му със звучно пукане и разкъса гръдния му кош, просвайки го на земята, подобно на разпорена парцалена кукла. Едновременно краят на дългия бронзов прът засегна бузата на друг нападател. Половината от лицето му изчезна, оголвайки аленочервен череп. Едно от огромните светещи очи избухна като сапунен мехур. Частици фосфоресцираща слуз опръскаха робата на Убонидус. С ужасен див писък нараненият таласъм се хвана за главата и с дълги жабешки подскоци напусна битката.
Нов таласъм се изпречи пред Амалрик, защото именно той бе неочакваният защитник на Убонидус. Таласъмът го дебнеше с широко разперени нокти. Отровна слюнка се стичаше от зейналата паст. Оголените, готови всеки момент да захапят жертвата си, дълги остри зъби блестяха в почти пълния мрак. Гигантът замахна наляво, рязко смени движението надясно и с неочакван удар напред заби тоягата право в гърлото на полудявола. Убонидус забеляза как вратните мускули на колоса набъбнаха почти двойно. Разхвърчаха се отровни зъби, тоягата премина през цялата глава на нападателя и излезе от другата страна в основата на врата му. Амалрик подпря бездиханното тяло с крак и освободи смъртоносното си оръжие.
Оставаха два таласъма, които нападнаха едновременно от различни страни, съскаха като разгневени змии, отровните им, широко разперени нокти бяха готови при първа пролука да се забият в тялото на жертвата си.
Но „жертвата“ бе великолепен противник. Тежкият бронзов прът изсвистя във въздуха, описвайки широка дъга. Един от нападателите отхвърча към скалите, блъсна се в тях и избухна, подобно на презрял плод, след което се свлече на земята, главата на втория отхвръкна и това бе краят. Настъпи мъртва тишина, нарушавана само от слабото съскане на уловените в оплитащите мрежи три таласъма.
Амалрик се огледа, после бавно пристъпи напред и с три отмерени удара по главата прекрати мъките на отровните същества. Здравата зеленикава паяжина ги бе оплела така, че ги очакваше само неизбежна, бавна и мъчителна смърт.
После загреба едър пясък от земята и старателно почисти до блясък оръжието си.
Убонидус задиша свободно.
Бе станало прекалено късно да влязат в града-крепост Чан Чан. Местният дашпод, така се наричаха управителите на градовете в страната Абламарион, бе издал заповед вратите на града да се затварят при залез слънце поради опасността от таласъми, които, привлечени от лесната плячка, не се страхуваха нощем да навлизат в града.