Амалрик предложи да наемат стая в единствения хан пред вратите на крепостта, дълга, ниска постройка със сламен покрив. Убонидус продължаваше да изживява ужаса от сблъсъка, който едва не му бе струвал живота, затова прие набързо и без пазарене предложението на неочаквания си покровител.
Старият магьосник би желал първо да се върне за кошницата си с магии и инструменти, но проходът бе препречен от неговите оплитащи мрежи. Докато изсъхнат и станат годни за разкъсване, щяха да минат най-малко две седмици. А и кой знае, можеха да ги нападнат други таласъми, които нямаше да знаят колко сигурна смърт ги чака.
— Голям късмет имах, че се появи навреме — каза магьосникът с благодарност.
— Не става дума за късмет — прогърмя дълбокият бас на Амалрик. — Такава бе волята на Всемирните Богове. Те ме доведоха при теб. Бях предупреден, че скоро ще срещна един невзрачен човек, който ще бъде мой спътник и помощник в пътешествието на юг, където трябва да унищожа принц Тун от Ютонтис, града на покорителите на смъртта.
Старият магьосник се вгледа замислено в гиганта. Нима бе избегнал острите нокти на ордата на таласъмите, за да попадне в ръцете на един луд? И какво искаше да каже с това „невзрачен човек“? Вярно, отскоро вече не можеше да се смята в първа младост — бе навършил двеста и тридесет години, но винаги се бе смятал за много представителна личност. Особено когато се облечеше в най-хубавата си роба от тъмночервено кадифе, с висока яка, извезана със златни анаграми, и седнеше на високия си трон от обсипано с дърворезби черно дърво в приемната зала на своята седмоъгълна кула от зелен изумруд на брега на великата Каракерама, Реката на летящите змии, посред гъстите гори на страната Адхолин, на изток от Абламарион.
Отгоре на всичко, винаги се бе гордял с царствената си осанка, дълбокия баритонов глас и пронизващите черни очи, а над всичко — с могъществото и магическата тайнствена мъдрост, които подобаваха на Посветен в Тайнствата на Оромазпус. Равните нему се брояха на пръсти.
В действителност Убонидус бе нисък, плешив, хилав и смешен. Гласът му бе писклив, лицето — дълго и печално, черните очи — замъглени и сънливи. Обичаше над всичко да си пийва и да си похапва. Но като магьосник бе напълно компетентен, член на Висшия кръг, и притежаваше малък помощник, който се проявяваше във формата на миниатюрна зелена птичка, славеща се с изключително язвителния си език.
Не бих желал да спомена люспите по китките и глезените му, ясен белег за смесена кръв. Прапрабаба му по бащина линия бе истинска жена-змия от страната Иворама.
— Нима? — възкликна той сдържано на смайващото изявление на Амалрик. — И кога, хм, имаше честта да разговаряш за последен път с Всемирните Богове?
— Вчера по обед, на върха на Теластерион — изръмжа гигантът.
Убонидус се натъжи. Дълго време след това не размениха нито дума.
Гостната стая на хана бе дълга, просторна, но с нисък таван. Малки прозорци с форма на правилни ромбове надничаха в тъмновиолетовата нощ. Но в средата на стаята в огромна каменна камина пламтеше съгряващ огън, а над него, набучени на шиш, съскаха апетитни късове месо. От дебелите опушени греди, които подпираха сламения покрив, висяха низи яркочервен и зелен пипер, огромни глави червен лук и стиски разнообразни билки, миризмата им, примесена с тази на печено месо, създаваше особен аромат в стаята.
По дългите дървени пейки около грубите омазнени маси бяха насядали или се изтягаха малко повече от дузина мъже. В по-голямата си част посетителите бяха диви селяци от околностите, едри червендалести мъжаги, облечени в широки, зле прилягащи им дълги ризи, торбести панталони от същия дебел памучен плат, краката им бяха обути в кожени сандали, чиито каишки пристягаха краката им до средата на прасците. Но сред тях се забелязваха и по-заможни собственици на ферми, стройни, брадати мъже, които дремеха над каните с вино. Имаше и двама-трима дребни благородници, спретнати в копринени блузи и тесни, прилепнали по тялото панталони, на раменете им — къси наметки от скъп брокат. Модата в Абламарион повеляваше благородниците да носят дълги около седемдесет сантиметра стоманени шпаги, по-скоро символично, отколкото истинско оръжие, в очите на Амалрик. Една такава шпага бе демонстративно забита в масата пред млад симпатичен младеж с широки рамене. Около друга маса в ъгъла на стаята бяха насядали група островитяни от Ганкой, чиито шоколадови тела бяха увити от раменете до средата на бедрата в сини плетени вълнени ленти, дебели колкото човешка длан, пристегнати на места с оранжеви панделки. Косите им бяха кафяви, дълги и къдрави, очите, изненадващо сини. Очевидно, бяха изтъргували товарите си с екзотични плодове и перки от скашпо, от които се получаваше превъзходна супа, и сега се наслаждаваха на съмнителните удоволствия на цивилизацията.