Убонидус си бе направил сметката да почака, докато Амалрик заспи дълбоко. Ако се вземеше предвид, че бе погълнал повече от силното червено вино, отколкото можеха да изпият шестима здрави мъже, нямаше да се наложи да чака дълго. Но развоят на събитията не бе чак толкова лош. Бягството можеше да почака. След тези допълнителни упражнения гигантът щеше да спи още по-непробудно, а самият Убонидус се съмняваше, че ще може изобщо да мигне, знаейки каква ужасна, пълна с неизвестности и неизброими трудности съдба го очаква, ако тръгне с предполагаемо безсмъртния изпълнител на волята на Боговете.
Затова, след като трикратно изпълни задълженията си на истински мъж към красивата, бурнострастна девойка, той се върна в голямата стая, заявявайки, че възнамерява да прекара остатъка от нощта там.
Но неизвестно как (може би се дължеше на дългото пътуване и невероятните приключения през последните часове), следващото, което Убонидус видя, бе, че утрото е настъпило, и над него се е надвесил Амалрик, който го тупаше по рамото и с гърлен глас твърдеше, че са се успали и е време да потеглят на юг.
Докато се обливаше със студена вода и оправяше утринния си тоалет, старият магьосник слушаше как веселият свеж Амалрик се пазари на висок глас с жената на собственика за подходящи ездитни птици. Нима бе възможно човек да изпие над пет литра вино и няколко часа по-късно да бъде трезв, сякаш не е близвал капка алкохол през целия си живот.
Убонидус стенеше и изсипваше кофа след кофа леденостудена вода върху главата си. Стомахът му се присвиваше болезнено при мисълта за закуска. Въпреки че бе спал дълбоко, събуждането му бе придружено с болки в главата и на неизброими места по тялото. След подобни премеждия дори и архангел нямаше да се чувства добре.
По всичко изглеждаше, че щеше да бъде стотици пъти по-добре, ако бе оставен сам да се справи с таласъмите.
3. Странното гостоприемство на Уулимар
Убонидус откри Амалрик в задния двор на хана, точно в момента, когато бе приключил пазарлъка за ездитно животно за тях двамата. Той подхвърли малка кесия със сребърни монети на усмихнатия собственик и се обърна с ръце на кръста да се порадва на покупката си.
Дребничкият магьосник простена за пореден път, когато разбра що за животно е закупил гигантът за пътешествието им на юг. Щеше да е предоволен, ако това бе някой бавен, добродушен, плавно движещ се калагар, или ездитен гущер, както по-често го наричаха. Дори бе готов да изтърпи бясното препускане на ксант, или кон-птица, нещо като гигантски щраус. Но Амалрик бе купил хлагоцит!
Куражът му, макар да бе останал в минимално количество, мигновено се изпари. Той посърна. Никога през своите двеста и тридесет години не бе се качвал на тези страшилища и нямаше желание да чупи рекорда си. Камо ли врата си!
Ако можехте да видите жив хлагоцит, може би щяхте да споделите чувствата на магьосника. Представете си нещо като оса, раздута до размерите на средноголям слон. Такъв беше екземплярът, вързан пред оборите, дълъг около пет метра, разперените му крила сигурно бяха с размах над десет метра. Беше истинско чудовище.
Главата му бе голяма колкото половината от тялото му — огромна крушовидна черупка от роговидно вещество, блестящо и червеникавокафяво на цвят. От двете й страни, точно където започваше удебелението на крушата, бяха разположени две огромни очи. Отдалеч представляваха блещукащи маси течен черен кристал, отблизо се виждаше, че всяко око е сложно изградено от множество миниатюрни кристални фасетки. Устата завършваше с четири подвижни, назъбени челюсти, които можеха свободно да влизат и излизат от нея. В добавка между очите започваше да се образува хобот, който напускаше главата точно над устата, дълъг и гъвкав, в момента той душеше долния ръб на мантията на Амалрик. Встрани от челюстите бяха разперени две пипала, завършващи с топчести образувания. Те шаваха на различни страни във въздуха, сякаш го опипваха. Цялата глава бе покрита с нещо като косми, дебели и дълги колкото палеца на Убонидус.
Зад главата започваше относително тясната цилиндрична форма на врата, последвана от огромното яйцевидно тяло, долната част на корема бе подсилена, подобно на броня, с взаимно захванати плочи от по-тъмно червеникавокафяво. Цялата обвивка на тялото на гигантския хлагоцит бе от рогово хитиново вещество, което блестеше, сякаш полирано, и издаваше неприятна, остра миризма, подобна на йод. Притежаваше шест крака, обрасли с дълги косми, особено долната половина на задните крака, където окосмяването представляваше гъста, дебела, лъскава четина.