Биркин Гриф яздеше начело, излъчващ сурова гордост.
Масивното му тяло бе защитено от лакирана, кобалтовосиня ризница, върху която носеше копринена наметка в лимоненожълто, покривалото на кобилата му бе в същия цвят. Широкополата селска шапка бе изоставена, огромната му руса грива се вееше на лекия бриз. На кръста си бе препасал широк меч с инкрустирана със сребро дръжка, от седлото му висеше двуостра бойна брадва с дълга дръжка, леснодостъпна, в случай че се наложи да я използва. Пъстрата кобила опъваше мощна шия, клатеше голямата си красива глава. Юздите й бяха от мека червена кожа, инкрустирана с най-фини медни нишки и пулове.
До него яздеше Кромис. Хладното утро го бе накарало да се сгуши върху мрачния си черен жребец, увит в тъмно наметало, подобно на черен гарван с настръхнала перушина. Стори му се, че Гриф и великолепната му кобила предизвикателно изтласкват от мрака колебливата утринна светлина. За миг изглеждаха божествени и непобедими, съдбата, към която водеха дружината — красива и непонятна. Но чувството бе кратко и отмина, за да остане обичайният хлад в душата му.
Отляво на Гриф, несигурен върху дръгливия, нисък товарен кон, яздеше Теомерис Глин. Единствената му броня бе кожена шапка, подсилена със стоманени пластини. Не спираше да мърмори и да се оплаква от студа, от ранния час, проклинаше каменните сърца на момичетата от крепостта. Зад тримата Метвени хората на Гриф мрачно запяха старинна песен от устието на Минфолин, чийто смисъл отдавна бе забравен:
Песента подейства силно върху Кромис. Тъжният ритъм на ударенията го хвърли в дълбок размисъл за смъртта и разрухата, измъчваха го мрачни предчувствия за разбития Вирикониум. Пред погледа му се появи ликът на Метвен Найан, натъжена и измъчена. Знаеше, че не може да се върне при нея, но печалните й очи го терзаеха. Над него, високо в небето, кръжеше и пикираше с мощните си криле стоманената птица на Селур, като зловещо предчувствие за угроза над целия свят.
Потъваше все по-дълбоко в мислите си, подобно човек, изпаднал под влиянието на силен наркотик, когато Гриф дръпна юздите на кобилата си и се обърна към своите хора:
— Тук ще напуснем Стария Северен Път. Ето накъде ще тръгнем — по-пряко, но значително по-неприятно пътуване.
Пътят пред тях правеше рязък завой на запад и изчезваше от погледа зад първите черни хълмове на нов планински масив, наричан от местните жители Ръба. Помежду тях широкият друм лъкатушеше, докато достигне морския бряг, оттам продължаваше право на Север по крайбрежието.
Но право напред, между ниските бодливи храсти и грубата висока трева, в плитка долина между наченките на два хълма се отваряше тясна просека. След първите петдесет метра тревата изчезна, отстъпвайки място на зеленикаво тресавище, осеяно с огромни петна в тъмновиолетово и масленожълто. По-нататък се виждаха гъсталаци от ниски разкривени дървета. Реката се промъкваше между тях, бавна и широка, с брегове, обрасли с високи тръстики с цвят на светла охра. Вятърът духаше от Север, носеше горчива, метална миризма.
— Тресавищата на металните соли — промърмори Гриф. Посочи към растителността на брега на Минфолин. — Дори през зимата цветовете тук са странни. През лятото смайват въображението. Птиците и насекомите са уникални, никъде другаде по Земята не се срещат подобни видове.
— Някои намират това красиво — каза Кромис. — Например аз.
Теомерис Глин подсмръкна и се хвана за огромния нос.
— Тук вони! Не трябваше да тръгвам с вас. Аз съм стар човек и заслужавам по-спокоен живот.
Гриф се усмихна.
— Ние сме едва на ръба, сивобрадко. Чакай да навлезем в същинските мочурища.