В дъното на долината, където свършваха бодливите храсти, бе изкопан дълбок ров, който служеше за преграда на добитъка от Долната Равнина към блатата. Стените му бяха стръмни, бе пълен със застояла вода, покрита с дебел слой всевъзможна мръсотия. Прекосиха го през мост, от двете страни на който имаше груби врати от клони. Копитата на конете затрополиха глухо по дървената настилка. Америгълът на Селур бе черна точка — високо в бледосиньото безоблачно небе.
Пътеката се виеше мъчително между блатни гъсталаци, железни мочурища, трудноразличими подвижни пясъци от алуминиеви или магнезиеви оксиди; запълнени с вода ями, повърхността им бе медносиня или перманганатоволилава, захранваха се от бавни, леденостудени потоци; с брегове, обрасли със сребърни тръстики и високи черни треви. Дънерите на дърветата бяха странно и диво разкривени, покрити с гладка тъмнооранжева или с цвят на светла охра кора. Листата им образуваха плътна маса, през която се процеждаше мрачна, причудливо оцветена светлина. В основата на стволовете и по стърчащите корени растяха на купчинки гъби, дошли като че ли от друг свят — кристални, многофасетни, полупрозрачни структури.
Лъскавочерни жаби със светещи зеленикави очи квакаха шумно около колоната, която мъчително напредваше с шляпане и затъване в гъстата кал около блатата. Под маслената повърхност на водата лениво плуваха, извивайки огромни тела, непознати влечуги. Гигантски водни кончета с мрежести крила, разперени повече от тридесет сантиметра, жужаха, втурваха се насам-натам или застиваха на едно място над ниските гъсти блатни храсти, дългите им злобни тела блестяха в металиковозелено и тъмносиньо. Хващаха плячката си в полет — прозрачни комари и пърхащи синьочервени молци, можеше да се чуе как челюстите им щракат.
Над всичко това бе надвиснала тежка, потискаща миризма на гнило и разлагащ се метал. След около час устните на Кромис се покриха с горчиво-кисел налеп. Откри, че му е трудно да говори. Докато конят му се препъваше и хлъзгаше в тинята, той с изумление разглеждаше природата около себе си, поезия омайваше въображението му, фина и бърза като блестящите бижута-птици, които летяха над тъмния бавен поток древна гнилоч.
Гриф не преставаше да подканя хората си да бързат. Целта му бе да прекосят Металното блато за три дни. Но конете се движеха неохотно, объркани от прускосините потоци и странното розово небе. Някои отказваха да се движат, запъваха се и трепереха, налагаше се да ги теглят за поводите или да ги бутат. Очите им уплашено се въртяха в орбитите, собствениците им ругаеха, затъваха до кръста в калта, всяко преместване на ботушите им освобождаваше блатен газ с остра миризма, който избухваше в огромни мехури на повърхността.
Когато за малко се измъкнаха от гъсталаците, около обяд, Кромис забеляза, че истинското небе бе изпълнено с бягащи, разкъсани от вятъра облаци и независимо от топлите екзотични цветове блатото бе студено.
Вечерта на третия ден стигнаха до плитките води на Кобалтовото Езеро в северния край на блатото. Бяха загубили двама души и един кон в подвижните пясъци, трети мъж умря в огромни мъки, след като пи вода от лъжлив кристалночист поток — скоро след това крайниците му се подуха и станаха сребърносиви. Бяха мръсни и уморени, но доволни от бързината, с която се движеха.
Направиха си лагер в една приемливо суха просека, недалеч от ивицата кал около езерото. По-навътре се виждаха кафеникавият бряг, осеян с яркожълти петна, плаващи острови от гъсто оплетена растителност, върху които водните птици бяха накацали и почистваха електриковосините си пера. Денят си отиваше, цветовете ставаха по-приглушени, но в погребалната светлина на залеза водите на Кобалтовото езеро внезапно блеснаха в огромни, дълги повече от миля, петна в ярко– и по-тъмночервено.
Малко преди настъпването на зората нещо събуди Кромис, според него бе студът. Над водата висеше тънка флуоресцираща мъгла в най-различни цветове, някакво странно свойство караше водата да свети с равномерна бледа светлина. Нямаше сенки. От дърветата в края на просеката се стичаше на едри капки влага. Силуетите им бяха странни и причудливи, приличаха на разпнати на кръст мъченици.
Опита се да заспи отново, но не успя. Премести се до жаравата на замиращия огън. Лежеше по гръб, увит в пелерина и одеяло, скръстил ръце зад главата си, и гледаше Звездите с Имена.
Наоколо разбойниците на Гриф спяха дълбоко, конете пристъпваха от крак на крак, чуваше се как ноздрите им издишат кълба топла пара в леденостудения въздух. Беззвучно прелетя блестящата черна сянка на някаква нощна птица, само очите й грееха с яркожълта, концентрирана светлина — два снопа със силата на морски фарове. Удивен проследи полета й. Теомерис Глин хъркаше тихо, водата ромонеше между сребърните тръстики. Гриф бе оставил часовой, макар и вън от полезрението на Кромис, той чуваше как краката му потъват с мек звук във влажната пръст в края на лагера, усещаше как духа в шепите си, за да се стопли.