Пред него се извисяваше огромна, черна сянка, висока около два, два и половина метра. Крайниците й бяха дебели и тежки, главата — като яйце с тъпата част нагоре, без черти на лицето, само три жълти светещи точки образуваха равностранен триъгълник. Издаваше съскащ звук, движенията, плавни и контролирани, показваха невероятна мощ. Краката оставяха странни, безформени следи в калта. Излъчваше хладна враждебност и спокойна, пресметлива интелигентност.
Гигантският баан в ръката на страшното същество описа втора дъга към него. Немислимо бе да се опитва да го посреща със своя прост стоманен меч. Отскочи пъргаво назад, краят на енергийното острие закачи плетената му ризница, разряза я със същата лекота, с която върхът на нокът бележи следи върху масло. Кръв от плитка рана затопли гърдите му. Независимо от големината си нещото се движеше с невероятна бързина. Мечът без име светкавично последва удара, насочен към мястото, където вратът се съединява с рамото, но то се изплъзна и двамата отново се задебнаха, изправени един срещу друг. Кромис бе преценил бързината му и със съжаление установи, че е по-бавен.
С това приключи опознаването помежду им. Започна сериозна битка. На малката полянка на брега на зловонното блато баанът и стоманеното острие заблестяха в жесток смъртоносен танц. Кромис бе тоя, който винаги трябваше да отстъпва. Надяваше се на момент небрежност, пролука в защитата на противника, но съществото бе изключително бързо и се биеше без ни най-малка следа от умора. Постепенно бе изблъскан до ръба на водата, очите му се замъглиха от стичащата се солена пот. Бе ранен на много места. Стоманената му ризница висеше на дрипи.
Петата му докосна повърхността на водата и в този миг допусна баанът да закачи острието на Меча без име. Блеснаха искри и върхът отхвръкна встрани. Нямаше вече възможност да пронизва, можеше да използва меча единствено да сече. В душата му се промъкна и загнезди страх. Гигантът се биеше като автомат, замахваше, отскачаше, нападаше отново. Снопът празни, святкащи бледи очи го следеше безпристрастно и неуморно. Внезапно му хрумна опасен план за спасение.
Дясната му ръка намери под дрехите малкия баан, който бе причинил смъртта на сестра му. Стискайки го здраво, той забави отговора на своя меч, леко приведен, преструвайки се на ранен, надеждата, че хитростта ще успее, бе минимална. Но великанът видя, че защитата му е пропукана. Докато оръжието му се отдръпна назад и се понесе надолу, Кромис активира своя енергиен нож и посрещна с острието му убийствения удар.
Когато двата енергийни лъча се сблъскаха, светна ужасяваща светкавица. Кромис бе отхвърлен във водите на блатото, ръката му бе парализирана от рамото. Но сблъсъкът на древните енергии ги бе унищожил взаимно. Великанът се залюшка като пиян насам-натам из поляната, останал без оръжие, съскаше пронизително и злобно.
Кромис се измъкна от зловонната вода, ръката му бе пронизана от агонизираща болка. Отровната течност, проникнала в устата му, го давеше, повдигаше му се, но той светкавично поднови атаката си, за да открие, че при последната среща на оръжията острието на меча му бе разцепено на две до самия предпазител. Проклинайки горчиво, той замахна с това, което бе останало. Но гигантът се извърна, затича се тромаво между дърветата и навлезе във водите на блатото, вдигайки огромни пръски.
Убийствената му самоувереност бе унищожена, грациозността го бе напуснала, бе победен. Но Кромис се хвърли върху отъпканата от боя земя и заплака от яд и разочарование.
До него се чуха викове. Америгълът прелетя през гъсталака от листа и с грозен писък се впусна подир отдалечаващата се сянка. Кромис усети, че го вдигат.
— Гриф — промълви той, — мечът ми е счупен. Това не бе човек. Успях да го неутрализирам с един от триковете на Томб. Тук действат древни сили… Мойдарт е събудила нещо, с което не ще можем да се справим. Аз едва се спасих.
Изведнъж го обзе нов страх, който го прониза чак до мозъка на костите. Отчаяно заопипва пръстите на лявата си ръка.
— Гриф, невъзможно бе да го убия!
— И съм загубил Десетия Пръстен на Нийп.
Отчаянието го хвърли в несвяст.