Дойде зората, жълта и черна, като злокобно предзнаменование, над Кобалтовото Езеро, където изолирани валма от нощната мъгла все още висяха над гладката тъмна повърхност на водата. Върху малките островчета или помежду гъстите тръстики крякаха птици. Те усещаха подсъзнателно наближаващата зима, огромни, многоцветни ята плуваха по водите на езерото, бавно и постепенно в десетки хиляди печални, малки черепчета се разбуждаше инстинкт за миграция, който в един от близките дни щеше да достигне своя връх.
— А тази година зимата ще бъде убийствена — промълви тегеус-Кромис, сгушен до огъня, докато наблюдаваше шумните птици.
Мечът му, разцепен на три, лежеше на земята до него, разкъсаната на парцали ризница се полюшваше и дрънчеше глухо при всяко негово движение. Бяха се погрижили за многобройните му рани и синини, но не можеха да направят нищо за състоянието на мислите му. Потръпна, когато си помисли за свирепата зима в Севера и дивите погледи на гладните вълци.
Бе се разбудил от къса дрямка с горчилка на разочарование от загубата в гъсталака. Хората на Гриф, разделени на двойки и тройки, обхождаха без надежда за успех полянката, където се бе състояла битката, в търсене на Десетия Пръстен на Нийп. Пръстенът бе окончателно изгубен, може би заровен в гъстата кал или потънал в отровното блато. Металната птица се върна, съществото бе успяло да й се изплъзне във водните храсталаци. До него бе седнал Теомерис Глин, който в целия този хаос бе хъркал спокойно.
— Прекалено песимистично гледаш на една моментна загуба — каза старецът, докато почистваше брадата си от остатъци храна. Набучено на ножа му парче месо се печеше на огъня. — Когато остарееш, ще разбереш… — Той се засмя сподавено, прекланяйки глава пред многобройните неуспехи, които животът му бе поднесъл. — И все пак е странно. Винаги се е твърдяло на юг от Пастелния град, че щом тегеус-Кромис и неговият Меч без име не могат да убият противника, значи той вече е мъртъв! Странно! Искаш ли мръвка печено свинско?
Кромис се засмя глухо:
— Голяма утеха си, няма що. Един старец, който бръщолеви ласкателства, а само печеното му е в ума. Какво ще правим без правомощията на Кралицата? Какво можем да направим?
Биркин Гриф приближи, за да сгрее ръцете си на огъня. Носът му долови миризмата и той моментално настани огромното си тяло между двамата. Бе чул последните думи на Кромис и дълбокомислено изказа своето мнение:
— Ще направим същото, което бяхме решили, когато имахме проклетата дрънкулка. Да сътворяваш непрекъснато нови стратегии при най-малка промяна в обстановката, може да те подлуди. Реалността не може да се променя. На всичко отгоре не може да се предвиди.
— Но за да командваме армията… — започна Кромис безпомощно.
Гриф небрежно остъргваше насъбралата се по ботушите му кал.
— Виждал съм те да командваш и преди, поете. Струва ми се, че го вършеше забележително само със силата на характера си, а не защото притежаваше някакво евтино бижу.
— Това е абсолютно вярно — потвърди Глин и изплю някаква жила. — Ето как се справяхме едно време. Много скъпи ботуши имаш, Гриф. Трябва по-често да ги смазваш, за да не прониква влагата в тях. Не че аз лично съм командвал някога нещо друго, освен задника на някоя хубавица.
Гриф прегърна приятеля си през рамо и леко го разтърси.
— Мислителю, грешката не бе твоя!
Кромис сви рамене. Не му ставаше по-леко.
— Погребахте ли часовоя? — попита той, желаейки да смени темата.
Усмивката изчезна от устните на Гриф. Той кимна:
— Да, и попаднахме на още една частица от загадката. Бях удивен от изключително правилната форма на раната. Когато я разгледах внимателно, открих… — той направи пауза, разбута огъня с върха на ботуша си, наблюдавайки разхвърчалите се искри. — Погребахме само част от човек, Кромис, останалата част е била отнесена от съществото, което ти принуди да избяга…
— Мозъкът му бе откраднат.
За миг настъпи мъртва тишина. Влагата капеше от причудливите дървета. Теомерис Глин започна шумно да дъвче. Кромис взе в ръце остатъците от меча си, припомни си грозната картина на неестествено проснатия в калта труп, засъхващата, лепкава течност по ръба на раната.
После каза:
— Мойдарт е събудила нещо от Старата Наука. Съжалявам за този човек и виждам всеки от нас сполетян от неговата участ. — Едно по едно той вкара парчетата от меча си в ножницата. — Чака ни ужасна смърт, Гриф.