Изправи се и раздвижи мускулите си. Цялото тяло го болеше от среднощния епизод.
— Ще оседлая коня си. Трябва колкото се може по-бързо да се движим напред.
Металната птица бе кацнала на един бледосиньозелен клон над главата му и мълчаливо го наблюдаваше.
— Сигурен ли си, че не искаш малко свинско печено? — попита Теомерис Глин.
Достигнаха северните граници на блатото, без да дадат нови човешки жертви. Следобеда на четвъртия ден пищната растителност започна да изтънява, появи се истинско небе с надвиснали облаци, но в съвсем приемливи цветове. Земята ставаше все по-корава, напредваха все по-бързо. Тресавището се разчупи в неравномерни площи, разделени от широки ивици издигната твърда земя с ръждив цвят, който ставаше все по-наситен, колкото по на Север се придвижваха. Студен вятър издуваше наметалата им, люшкаше разкъсаната ризница на Кромис, фини капки дъжд покриха телата на конете.
От запад до изток в огромна мързелива дъга дългата ивица на Голямата Кафява Пустош преграждаше пътя им. Безкрайни вериги ръждиви дюни се свързваха в обширен равен склон, набразден тук-там от формирани от масивна ерозия долини.
— Имаме късмет, че идваме в началото на зимата — обърна се назад Биркин Гриф, който водеше дружината в единична нишка по плавния склон нагоре по коритото на леденостуден черен поток. От двете им страни се издигаха глинести ръждивокафяви накъсани брегове. — Сега ветровете са по-силни, но съдържат повече влага, която се отделя в почвата. В действителност Пустошта не е истинска пустиня.
Кромис кимна унило. В Долната Равнина бе все още есен, тук трудно можеше да се повярва, че е така. Вперил поглед в небето между двата дълбоки бряга, той си припомни за Балмакара, където годината си отиваше много по-красиво.
— Опасността от свличания на земни маси е доста по-малка — продължи Гриф, — няма ги прашните бури. През лятото тук можеш да се задушиш, дори в периферията.
От надвисналото небе Кромис премести поглед към виещата се колона хора зад него. Едва се различаваха, обгърнати в мъгла от дъжд, сгушени и мълчаливи върху изморените животни.
На върха на корията дружината спря и сякаш предварително се бяха уговорили, конниците се разпръснаха в редица по гърба на дюната. Всеки от мъжете мълчаливо преценяваше мрачната панорама пред себе си.
Пустинята нямаше край — тук златиста, там тъмна охра, мъртва, враждебна. Многобройни потоци с високи вертикални брегове изписваха безсмислени идеограми в земята. В далечината, разкривени в лъжливо-ограничени форми, се издигаха метални конструкции, размахали сърдито пръсти към небето, сякаш се заканваха на причинителя на хилядолетната им мъка. Хората на Гриф замърмориха оживено, струваше им се, че откриват някакво бавно, но определено движение сред смайващите форми на суровия пейзаж.
Но тегеус-Кромис бе обърнал жребеца си назад и гледаше към виолетоворозовата мараня, която покриваше блатото. Бе погълнат от мисълта за тъмните гиганти с три светещи очи.
Глава пета
— Ето защо не бива да се стремим да подражаваме на Цивилизациите на Залеза — каза Гриф. — Те унищожиха тази земя с индустрията си, изоставиха я на своите вълшебни машини, които са могли да следят и контролират всяка операция. Отчасти, а може би и изцяло те са загинали — изтощили са земята. Например ние изравяме останалите от тях метали, защото в недрата на планетата вече няма естествени залежи от руда…
— И оставяйки ни такова наследство, те са причина нашите постижения да бъдат от съвсем друго естество.
— Никога вече няма да има нови Звезди с имена — промърмори Кромис.
Той откъсна поглед от парчетата на Меча без име. Смрачаваше се, пустинята се намяташе с кафеникав сумрак, който усилваше чувството за отчужденост и несвойственост на пейзажа. Ставаше все по-студено. Все още не виждаха пустинните дракони, но бавните движения по дюните в далечината говореха за тяхното присъствие.
— Дори и това няма да остане — каза мрачно Гриф, сочейки мъртвата природа около себе си.
Бяха устроили лагера си в подножието на останки от огромна постройка без покрив, с отдавна забравено предназначение и сложна архитектура. Въпреки че девет десети от сградата бяха потънали в отровната земя, оцелелите стени се извисяваха повече от двадесет метра в бързо настъпващия мрак. Духаше слаб вятър, недоволното му мърморене се превръщаше в тъжни стонове по закръглените била на възвишенията. Между дюните извиваше коритото на мръсна черна река, обсипано с едри камъни, набраздени и проядени от времето.