С разочарование Кромис разбра, че това е само едно от черните влечуги, които населяваха пустинята, огромни, но безвредни. Според преданията във Вирикониум притежаваха способност да ядат метал.
— Голям гущер! — възкликна един от хората на Гриф удивено. — Голям гущер.
Кромис наблюдаваше с интерес плоската сплескана глава с грозна изпъкнала долна челюст и недоразвито белезникаво трето око в средата на челото. Не видя нито дългите бодли, нито бароковите гребени от кости, с които обикновено гущерът бе описван, кожата му беше груба и матова, поглъщаща светлината.
— Отдръпнете се! — заповяда Гриф тихо.
Хората се подчиниха, но държаха оръжията си в готовност. Оставено на спокойствие, влечугото тръгна уверено към огъня, доближи, докато пламъците почти започнаха да близват главата му. Застина неподвижно, две от очите му отразяваха играещата светлина, и стоя така няколко минути.
След това премигна. Кромис подозираше, че ако бавният му мозък бе разбуден от някакво тайнствено желание, породено от огъня, сега бе разочарован. С труд то се отдръпна назад, обърна се и бавно изчезна в тъмнината, поклащайки глава наляво-надясно на всяка стъпка.
Бойците се приготвиха да го последват, но Гриф отново ги спря.
— Оставете го на спокойствие. То е напълно безвредно.
Той отново седна до огъня и каза:
— Ние сме тези, които нямаме място тук.
— Какво мислиш, че видя в пламъците? — попита Кромис.
Два дни в пустинята. Изглеждаха много повече.
— Пейзажът е толкова еднообразен — оплака се Гриф, — че времето тече много по-бавно.
— Селска метафизика — присмя му се Теомерис Глин. — Просто умираш от скука. А аз мисля, че съм вече мъртъв. — Той плесна дребния си кон по задницата. — Това е наказание за разюздания ми живот. Трябваше повече да му се радвам.
От обяд пътуваха между редица ниски конични хълмове от шлака. Движеха се бавно, защото краката на конете затъваха в дребен чакъл или се плъзгаха по люлеещите се плочи от сив камък. Високите стотина метра купчини шлака отразяваха с камбанно ехо шума от чаткащите копита. Често бяха свидетели на свличания на камъни и земя, които, макар и неголеми, плашеха хора и животни.
Кромис не участваше в безкрайната размяна на плоски шеги. Бе безсмислено, както купчините шлака и камъни. Още повече бе обезпокоен от странното поведение на металния лешояд.
Преди десет-петнадесет минути птицата бе спряла обичайните си широки кръгове и висеше над място на около двеста метра височина — сребърен кръст в небето, единствените й движения бяха да компенсира въздушните течения, които се надигаха от ниските хълмове, хлъзгайки се нагоре-надолу върху мощните си крила. Доколкото Кромис можеше да прецени, бе застинала на около миля от тях, точно над пътя им.
— Птицата е забелязала нещо — обърна се той към Гриф, когато бе сигурен. — Виждаш ли как кръжи над едно място? Спри дружината и ми дай меч, не, не твоето огромно парче желязо, конят ми ще се строполи под тежестта му. Ще отида да проверя.
Бе странна, самотна екскурзия. Повече от половин час обикаляше по стръмните пътеки, които извиваха около конусите на хълмовете, придружаван само от ехото. Отчаянието на пустинята все по-силно се загнездваше в душата му.
Веднъж ужасяващата горчива тишина на хълмовете от шлака бе нарушена от далечно ритмично чукане — леки, бързи удари на метал о метал, но копитата на коня му свлякоха камъни и слабият звук се удави. Миг по-късно, когато внимателно се спускаше надолу по последния склон на веригата, чукането се чу отново. Голямата Кафява Пустош пак се простираше пред очите му, птицата на Селур висеше на около сто и петдесет метра над главата му като зъл знак.
В основата на склона бяха спънати два коня. До тях, захвърлено в прахта, бе снаряжението им, няколко метра встрани бе спряна малка талига с четири колела, често срещана на юг от Вирикониум и използвана най-вече от пътуващите цигани-калайджии от Мингулай, които скитаха надлъж и шир, натоварили шарените си многолюдни семейства и примитивни инструменти. Напомни му за темпераментния юг, за екзотичните циганки и техните деца, неспирно вдигащи врява до бога. Големите колела с дебели дървени спици бяха боядисани в яркожълто, капаците и ритлите бяха украсени с причудливи барокови заврънкулки в електриковосиньо, високото, извито в широка полудъга покривало от намаслено платно, бе пурпурно. Кромис не можеше да разбере откъде идва чукането (в момента бе спряло), но забеляза, че иззад талигата към небето се извива тънка струйка син дим.