Ако се бяха изправили срещу обикновени противници, може би биха могли да издържат. Наистина в сърцата на всички гореше омраза към Северняците, която при други обстоятелства би могла да превъзмогне тактическата им слабост и да ги накара да се бият за победа. Но кемозит разбиха напълно бойния им дух.
Те ридаеха и умираха. Това беше армия от набързо повикани запасняци, полузабравили тренинга си. Енергийните мечове режеха мечовете и броните им като масло.
Още от момента на първия сблъсък фина червена мъгла се издигна от бойното поле и умиращите вдишваха кръвта на мъртвите, докато живите се биеха в мъглата, чудейки се защо са изоставили магазините и фермите си. Много от тях умряха просто от шока, гледайки високите фонтани кръв, плиснали от отрязаните артерии на своите другари. Въздухът бе изпълнен с мирис на смърт. Когато воините на Мойдарт се включиха в битката, те попаднаха на напълно обърканата, панически бягаща войска на Уотърбек. Виейки от удоволствие, Северняците заудряха щитове о мечове, нападнаха във фланг изтощените войски, пръснаха ги в малки, неспособни да се сражават групи и изгубили разсъдъка си воини, прегазиха стана и великолепната шатра и го насякоха на парчета. Воините от Севера обградиха Вириконийците и ги изтикаха с тежките си удари като с чук към мрачната наковалня на все още напредващите кемозит. Но имаше и съпротива.
В мъртвия парк на въздушните кораби някой бе успял да нагласи дулото на енергийното оръдие, за да може то да стреля хоризонтално.
Няколко секунди енергийните заряди, почти невидими на дневна светлина, съскаха и се сблъскаха с редиците на механичните хора. За момент изглеждаше, че това ще ги спре. Няколко от тях пламнаха като факли и след това експлодираха, унищожавайки и други около тях. Но веднага малка група механични хора се втурна към оръдието и косейки редиците на защитниците, стигна бързо до него. Оръдието изсъска, припламна като свещ след дъжд и избухна в синкави пламъци.
От наблюдателния си пункт на покрива на караваната на Томб, тегеус-Кромис — Лорд на Вирикониум, който се мислеше за по-добър поет, отколкото боец с меч, прозря истината.
— Те сами показват собствената си слабост. Единствената им сила са кемозит. Без тях те са нищо — беше отвратен от толкова смърт. Металният лешояд бе кацнал на рамото му. — На юг почти няма да срещнат съпротива. — Кромис се обърна към Биркин Гриф: — Можем да убием много от тях, ако твоите хора са съгласни.
Гриф извади меча си от ножницата и се усмихна, стана от тревата, качи се на дорестата си кобила (красивото й покривало блестеше на сивата светлина) и се вгледа в грозните, безчестни лица на спътниците си.
— Всички ще умрем — каза им той, озъбвайки се срещу тях, а те се ухилиха към него като лисици. — Какво ще кажете?
Те потриха мечове в кожените си гамаши.
— Какво още чакаме? — попита един от тях.
— Проклети глупаци! — изкрещя Гриф и се заля в гръмогласен смях. — Никой не ви кара да го правите!
Те нададоха бойни викове и дюдюкания, метнаха се на седлата, все още радвайки се на добрата шега.
Бяха скитници и убийци, но в гърдите им гореше огънят на гордостта и неподчинението.
Кромис само кимна с глава, не искаше да говори, но все пак устните му промълвиха.
— Благодаря ви — гласът му се изгуби в грохота на битката.
— Аз вече съм на половината път до там — изхили се Томб, докато нагласяше и последните елементи на великанското метално снаряжение. Той размаха няколко пъти грамадната си брадва — просто за да бъде сигурен.
Теомерис Глин подсмръкна.
— Един стар човек заслужава нещо по-добро — каза той. — Но защо да губим време?
Изглеждаше някак глупаво и отчайващо уязвим с изтърканите си дрехи и стария очукан шлем.
Може би наистина би трябвало да бъде в леглото.
— Да тръгваме тогава! — изкрещя Кромис.
Той скочи от покрива на фургона. Метна се на коня си и полетя напред, а лешоядът, блестящ с перата си от иридий, се вдигна от рамото му и размахвайки плавно крила, полетя над главата му. Кромис размаха Меча без име и с боен вик четиридесет контрабандисти, трима рицари от Ордена на Метвен и гигантското джудже се втурнаха в битката, която вече беше загубена.
А какво друго им оставаше да направят?