Другаде битката продължаваше, но това нямаше никакво значение за хората, скупчени около кръга.
— Какво ти предложи тя? По-скъпо ли беше от болката, която причини на Карон Бан?
Човекът, държащ щандарта с вълча глава, се усмихна.
— Има жизненост на Север, Лорд Кромис, която изчезна във Вирикониум след смъртта на Метвен. Тя ми предложи една млада, непрекъснато разрастваща се култура в замяна на нещо мъртво.
Кромис поклати глава и повдигна Меча без име.
— И повече нашето приятелство не означава нищо за теб?
— Ще ми бъде малко по-трудно да те убия, Лорд Кромис.
— Радвам се, че го съзнаваш. И наистина, може би е по-тежко за изменника, отколкото за този, на когото е изменено. Норвин Тринор, ти си предател и глупак!
С бойните крясъци на наобиколилите ги Северни воини в ушите си той дръпна юздите на коня и се впусна напред.
Тежкото острие на меча на Тринор профуча към главата му. Той парира удара, като се наклони почти извън седлото на коня си, за да избегне посоката му. Тринор се изхили лукаво и впримчи крака си под лявото стреме на коня му, в усилие да го изхвърли от седлото. Кромис дръпна здраво поводите, прехвърли меча в лявата си ръка и го заби между ребрата на коня на противника си. Животното, обляно в кръв, се дръпна рязко встрани заедно с ездача си.
— Беше най-добрият в бой с мечове по времето на Империята, Лорд Кромис — извика Тринор. — Какво става с теб?
— Чувствам се болен от предателството — отвърна Кромис. И наистина беше така. — Ще мине.
В продължение на пет минути те се биха без да обръщат внимание на грохота на сражението около тях. На Кромис му се струваше, че цялата битка се водеше тук, в средата, между най-силните воини, които някога са били приятели. При всяка схватка той ставаше все по-отчаян.
Виждаше нараненото гордо лице на Карон Бан в сребристата паяжина на острието, с което съпругът й искаше да го убие, но това не му даваше сила. Разбра, че тя е изпитала съжаление към него, в онази нощ във Вирикониум, знаейки, че рано или късно двамата щяха да кръстосат оръжията си. Разбра още, че не може да мрази Тринор, както го мрази тя, и затова при всеки удар на мечовете нещо спираше Мечът без име и вместо да изпитва ярост, той чувстваше повече тъга при подигравателните подвиквания на своя съперник.
Но накрая способностите му на дуелист, макар и по странен начин, надделяха.
Конят на Тринор, който непрекъснато губеше кръв от раната в ребрата си, падна на колене в окървавената кал. Предателят се задържа на седлото, но изпусна меча си. Северните воини изпъшкаха от ярост и се придвижиха напред. Кръгът около двубоя се стегна като примка, а Тринор стоеше неподвижен върху окуцялото животно.
— По-добре да свършваш с това — промълви той и повдигна рамене. — Така или иначе вълците ще те убият, Лорд Кромис, виж как са ни наобиколили. Ще те унищожат, а заедно с това и Пастелния град. Те са хора, жадни за кръв.
„По-добре свърши с това“ — думите звучаха в ушите на тегеус-Кромис, докато вдигаше Мечът без име за фаталния удар. Наведе се и се изплю в лицето пред себе си — въпреки всичко това лице все още беше на приятел. Кромис потрепери, отклони погледа си към обкръжаващите го Северняци, които очакваше да пролеят кръвта му в замяна на тази на своя вожд. Изстена от ярост и чувство на безсилие, но не можеше да удави гласа на миналото в душата си.
— Запазете за себе си скапания си вожд! — извика той. — Убийте го вие, защото той ще предаде и вас!
Обърна коня си и като буря, идваща от пустинята, се вряза в редицата на Северните воини. Проби с няколко удара крехката им съпротива и се втурна с див боен вик на уста в касапницата на бойното поле. Струваше му се, че зад него са се отворили самите врати на Ада.
Доста по-късно в подножието на хълма, все още защитаван от войската на Империята и приятелите му, разположени в центъра на долината, двама Северни пехотинци умъртвиха коня му и останаха много учудени от извиненията му, когато той скочи от смъртно ранения кон и ги прободе.
— Не можах да го убия, Гриф!
Два часа след зазоряване. Студена особена светлина едва проникваше през ниско разположените облаци, оцветяваше в сиво лицата на мъртвите, натрупани на купища по бойното поле, и предизвикваше мистериозни отблясъци в стъклените им очи.
Сухият вятър на пустинята развяваше окървавените коси и повалените знамена. Четири въздушни кораба на Севера бяха застинали неподвижно под мрачните облаци, като поличба, видяна насън. Останалата част от долината беше море от Северняци, заобиколило тънкия остров на съпротивата.