Като че ли търсейки помощ от бавния ход на юг на Ръждивата Пустиня, Дрънмор се беше сгушил до едно от най-ниските възвишения, от които започваха планините Монар.
Но и това не бе помогнало, крепостните стени и улиците бяха покрити с дебел слой прах, който се вдигаше на вихрушки при всяко подухване на вятъра.
Същият този вятър се провираше из улиците на града и като армия домашни прислужници прехвърляше пясък през отворените врати и пробитите покриви на вътрешния град и изпълваше изоставените войнишки бараки. Ерозията повече от петстотин години бе разяждала каменните му пътища, бе изгладила и разрушила линиите на руините му, докато гордата му в миналото архитектура не се бе превърнала в жалки останки, лежащи между Планините и Пустошта.
Дори като развалина Дрънмор беше жалък.
Времето и географското му положение го бяха задушили.
Към края на полета широка пукнатина внезапно се появи на палубата на кораба, изваждайки на показ древните му двигатели.
Сега, докато кръжаха над града, цветни искри и малки извиващи се като червеи ивици енергия се издигнаха от пукнатината и обвиха металните повърхности на командния пулт, неподвижната част на механизма на металния лешояд и образуваха кръгове около пръстените на Кралицата.
Томб стана видимо нервен.
— Светлина от трупове — промърмори той.
Той сниши машината и кацна на Лутос Плаца, около четириакрово пространство от гранит, полиран от Времето, от който Борринг бе организирал разрушението на Дрънмор преди толкова много генерации.
Гриф и Кромис извлякоха мъртвия куриер от разбития кораб и го погребаха в дълбок льосов нанос в южния край на Плаца.
Беше мрачна и тъжна работа, бяха принудени да работят бавно, тъй като нямаха никакви подръчни средства, освен голите си ръце. Кралицата ги наблюдаваше, изправена до тях, качулката й бе дръпната назад, аленото наметало се развяваше от вятъра. Докато свършваха, големи бели искри започнаха да се отделят със свистене от разбития кристален кораб и околните сгради.
— По-умно ще е да сме далеч оттук — каза Томб, който, верен на природата си, се мъчеше да измъкне все повече неща от разбития кораб.
Той се впусна за последен път сред развалините на кораба за още инструменти и материали за своя екзоскелет. След това всички се отправиха по улиците, които под въздействието на вятъра бяха лъснали като човешки кости. Вървяха, докато Гриф не можеше да издържа повече, сподиряни от стърженето на бронята на Томб, той я влачеше зад себе си.
Под единствения непробит покрив, който откриха в града, приличащ на петстотинвековен спомен, останал сред купчините прах, по-стар от Империята, лежал тук още от създаването на Голямата Пустош, те запалиха огън и приготвиха обяд от малкото остатъци храна, взети от разбития кораб. По стените, почернели от прахта и времето, играеха странни сенки. Лъчите на залязващото слънце приличаха на капки кръв по склоновете на планината.
Под въздействието на импулс, който сам не бе разбрал, Кромис бе взел със себе си трупа на птицата на Селур. Докато ядяха, той обясняваше какво представлява тя на седналата край огъня Кралица. Томб започна да човърка механизма й с тънък стоманен нож.
— Не знам нищо повече за този човек. Но изпращайки тази птица, той ни предупреди, а фактът, че не се нуждаех от предупреждение, не намалява цената на постъпката му.
— Предупреждението за гетайт-кемозит може би говори, че той има някакъв начин да се справи с тях — каза Кралицата.
Биркин Гриф дъвчеше парче сухо месо. Той се изсмя високо и каза:
— Това е чисто предположение, Кромис. Не вярвам някой да може да се справи с тези адски създания, изкопани от Пустинята.
— Това е единствената възможност, която имаме, Гриф — отвърна Кромис. — Не ни остана нищо друго.
— Този човек е много сръчен. Да, сръчен и умен — мърмореше Томб, разглеждайки вътрешността на птицата. — Или пък като Канна Мойдарт е много добър в разкопките.
— Така че ако нямате нищо против, Милейди, ще пътуваме към Залива Гирван, да потърсим помощта на този Селур — продължи Кромис, без да обръща внимание на думите на Джуджето. — Да се надяваме, че там ще намерим някое сигурно място, където да ви оставим и…
— Местата не гарантират сигурност, Лорд Кромис, само хората могат да дадат такава гаранция. Мисля, че и двамата се убедихме в това напоследък — прекъсна го Кралица Джейн. — А освен това бях защитена и на сигурно място цели седемнадесет години. Струва ми се, че да се изложа на риск за известно време, ще ми хареса.