Представляваха странна окъсана група, вървяща надолу към Раннок. Томб приличаше на разпънат на кръст в кожените си гамаши сред металното дърво на екзоскелета. Неуморим, крачещ като машина през тресавищата и реките, прескачащ пукнатините, проправяйки си път — той сечеше цели дървета с енергийната си брадва. Зад него подскачаше и залиташе Биркин Гриф. Великолепната му мантия в кобалтовосиньо бе разпокъсана, от нея висяха парчета, а самият Гриф непрекъснато проклинаше патерицата си. Изпокъсан, подскачащ и залитащ, той приличаше на полудяло бостанско плашило.
И дрехите на Кромис бяха раздърпани и изпокъсани от острите клони на дърветата. Прекрасната му черна коса се вееше на вятъра. Устните му бяха здраво стиснати.
Лошото време, теренът и храсталаците не бяха пощадили и Метвен Найан, но тя не им обръщаше внимание. Намерила част от изгубената си вече Империя, за чието съществуване не беше и предполагала, тя беше открила и нещо от себе си.
— Кулите не са всичко, Лорд Кромис! — смееше се тя, хванала ръката му — Наистина не са! — Тя носеше цветя и беше много разочарована, че той не може да ги назове. Кромис й показваше планините, които тя не познаваше, и се усмихваше, нещо, което му се случваше много рядко. Тези дребни наглед обяснения много бързо ги сближиха.
Вървейки така, групата изминаваше по трийсет мили на ден.
Времето ставаше все по-студено. Вятърът свиреше между оголените дървета и пронизваше телата им. Сутрин сивкави мъгли обгръщаха дърветата и трябваше да се движат много бавно.
В една такава утрин ги нападнаха разбойниците.
Бяха малка окъсана група, около десетина души, въоръжени с всевъзможни оръжия, каквито бяха успели да намерят. Приличаха повече на селяни, напуснали земята си (а може би накарани да я напуснат), отколкото на воини. Томб беше отишъл далеч напред, следван от Гриф, така че Кромис беше единственият, който ги посрещна. Той избута Кралица Джейн под прикритието на една голяма скала и се изправи в целия си ръст срещу тях.
— Назад! Кой ще се опита да кръстоса оръжие с Рицар на Метвен!
Това ги смути за момент, някои колебливо направиха крачка назад, но водачът им нададе дрезгав вик, размаха меча си и всички се втурнаха напред. Мечът без име изсвистя във въздуха и първият, достигнал Кромис, се просна в краката му с разсечени гърди. Последва кратко меле, придружено от викове на ярост и стонове.
Мечът на Кромис тъчеше невидима паяжина от стомана около него и когато нападателите се отдръпнаха, трима от тях останаха сгърчени в мекия торф.
Разбойниците се спогледаха, по лицата на някои от тях личеше уплаха, но водачът им отново ги поведе в атака. В същия миг вляво от тях от мъглата изскочи Биркин Гриф, огромният му меч просветна във въздуха и най-близкият нападател се строполи с разсечен череп. Гриф, куцукайки, се довлече до Кромис.
— Какво е това? — прогърмя гласът му — Нима обикновени джебчии се опитват да мерят сили с нас? Кромис, да разчистим тази сган!
Останалите шестима разбойници се спогледаха. В очите им се четяха едновременно страх и алчност. Те виждаха, че единият от неприятелите им е ранен, а красотата на жената ги бе подлудила. Водачът им отново ги поведе в атака и това беше най-голямата грешка, която правеше в живота си.
— Метвен! — изкрещяха Кромис и Гриф и вместо да се отдръпнат, се впуснаха напред.
Мечът без име се впи в шията на главатаря, главата му изхвърча и падна в торфа. За момент тялото остана право, след това бавно се свлече надолу, Гриф разсече друг от нападателите почти до кръста, а трети, който се опита да премине през Кромис, се търкаляше с разпрани вътрешности по поляната. Останалите трима хукнаха назад и се натъкнаха на огромната, гротескна фигура на Томб, върнал се назад от шума на боя.
— Хлебарки! — изкрещя Джуджето и брадвата му разполови единия от тях. — Малки нищожни насекоми, с кого се опитвате да мерите сили?
Последните двама оцелели, крещейки от ужас при появата на огромния екзоскелет, хукнаха надолу.
— Хвани ги, Томб! — извика Кромис. — Унищожи ги! Никой не трябва да знае, че сме тук!
— Слушам, благородни господарю! — изкиска се подигравателно Джуджето и закрачи с огромни крачки след бегълците.
— Лорд Кромис, трябва ли наистина тези хора да бъдат убити? — прозвуча нежният глас на Кралицата.
— Да, Мадам! — гласът му беше студен и твърд. — Никой не трябва да знае дали сме още живи и къде сме.
— Но все пак те са мои поданици…