Той изяде кората на ябълката, изплю невнимателно семките върху Биркин Гриф, който точеше меча си със специален пясъчник, и легна в екзоскелета.
Замълча за миг и продължи.
— Успях да разбера посоката, в която трябва да вървим, наистина не много точно, но мисля, че ще се оправим.
Томб закопча всички части на бронята около себе си и се изправи. Отново беше гигант, обграден с гора от метални ленти, пръти и болтове. Показа към базалтовите скали.
Моторът на екзоскелета вече тихо шумеше.
— Целта на пътуването ни е на Изток и малко във вътрешността. Всички рибари, с които разговарях, рязко променяха държанието си, когато им казвах закъде пътувам. Ставаха мрачни и студени. Изглежда, не обичат много този Селур. Рядко са го виждали и доколкото разбрах, е някакъв старец. Гледат на него със суеверие и го наричат Създателя на птици.
Глава осма
У всеки от групата се бе създал инстинкт да избягва големите пътища и населените места. Затова бяха принудени да пътуват през необитавани диви места между Лендалфут и блатата на Кладиш. Вървяха през вътрешността на страната, разрушена и разбита, когато Културите на Залеза са били нещо повече от мечта в зародиша на човекоподобна маймуна. Земя от каменни дефилета със скали, пропукани от Времето, и спящи от хилядолетия вулканични кратери.
— Имам доста бедна Империя! — каза Метвен Найан. — Независимо дали е загубена, или ще я спечеля отново. Навсякъде се вижда умираща природа. Имам чувството, че това е умалено копие на смъртта на целия свят.
Никой не отговори и тя нахлупи качулката върху лицето си.
На Юг нямаше сняг, но почти непрекъснатият дъжд биеше по сивата безлистна растителност и блестящия черен базалт. Дъждът, стичайки се надолу, образуваше клокочещи потоци през дефилето към морето. През нощта електрически сияния танцуваха над кратерите на мъртвите вулкани и осветените от тях високи базалтови структури приличаха на остатъци от древна архитектура, строена от гиганти.
Докато вървяха, непрекъснато над главите им летяха птици, имаха чувството, че високо в разгневеното небе злобните им силуети ги следваха.
Забелязаха Кулата на Селур вечерта на втория ден от пътя си. Прекосявайки билото на хребета, те стигнаха устието на една от многото безименни реки, идващи от планината зад Кладиш. Осветена от изчезващата слънчева светлина, водата се разстилаше пред тях като метален лист. Високи черни отвесни скали се спускаха към тъмните брегове. Студеният вятър бродираше краткотрайни безсмислени знаци по повърхността на морето.
Разположен в плитчините, близо до Западния бряг, се издигаше малък, куполообразен остров, съединен със сушата с пътека, павирана с натрошени от времето каменни блокове. Островът беше пуст, ако не се смятаха няколкото бели мъртви пинии.
Сред пиниите като каменен пръст, смалена от разстоянието, се издигаше Кулата. Беше петоъгълна, с остър връх, изградена от черен камък. Тънък сноп светлина се процеждаше от най-високата й част, но тя не беше силна и постоянна, а постепенно се появяваше и изчезваше.
Птици кръжаха над Кулата и крещяха печално в настъпващия здрач. Бяха морски орли с необикновени цветове, спускаха се от време на време надолу, и едва докоснали морската вода, се издигаха нагоре. Крилата им приличаха на мантии, развети от вятъра.
— Тук няма нищо за нас — каза Биркин Гриф рязко. — Само някой лунатик би избрал това място за живеене. Изглежда, рибарите са имали право.
Но Кромис, който разбираше желанието за самотност (беше много впечатлен от това място, напомнящо собствената му кула, издигната между самодивските дървета на Балмакара), поклати глава.
— Ние дойдохме точно затова тук, Гриф. Тези птици, погледни ги, те не са направени от плът — той докосна трупа на лешояда, висящ на колана му. — Ще слезем долу.
Устието на реката беше осветено от кафявата разсеяна светлина на залязващото слънце, островът беше тъмен, очертанията му не се виждаха добре в настъпващия мрак.
Пращенето на мъртвите пинии долиташе до тях, носено от бурния вятър. От базалтовия бряг те започнаха да изкачват пътеката. Камъните под краката им бяха хлъзгави и напукани, част от тях — потънали няколко сантиметра под водата. Бяха принудени да вървят един зад друг, като Кромис остана последен. Когато се приближиха до острова, Томб извади брадвата си, а Гриф измъкна с няколко сантиметра меча си от ножницата. Той непрекъснато се оглеждаше около себе си, като че ли очакваше всеки момент нападение, а може би мрачният пейзаж му вдъхваше такива чувства.