С измокрени крака те стояха пред Кулата.
Тя беше създадена в невъобразимо далечното минало на планетата от един-единствен обсидианов монолит, дълъг около шестдесет метра и с двадесет и четири метра в диаметър. След това Кулата е била повдигната в единия край с някакъв изгубен вече във Времето технически способ. Петте й повърхности бяха полирани и върху всяка от тях имаше изсечени по двадесет високи прозореца.
Никакъв звук не се чуваше отвътре, светлината на върха беше изчезнала. Към вратата й водеше тъмна пътека, криволичеща между пиниите.
Томб Джуджето се изсмя тихо на себе си.
— Строили са за хилядолетия — обърна се той към Кромис, като че лично той бе изкопал това от пустинята. — Не можеш да им отречеш това, нали?
Той тръгна между пиниите, бойното му снаряжение проблясваше, подобно на сребърен скелет в мрака. Извади брадвата си и с грохот стовари тъпата й част върху вратата.
— Излизай! — извика той. — Излизай!
Той ритна вратата с металния крак на екзоскелета, но никой не се показа.
Кромис почувства, че Метвен Найан се приближи до него.
— Излизай навън! Създателю на птици! — продължаваше да вика Джуджето. — Или ще насека вратата ти на кибритени клечки!
Слабо, но отчетливо в тишината, която последва тази заплаха, се чу тих писклив смях.
Биркин Гриф изруга свирепо.
— Зад гърба ви! — изкрещя той, изваждайки тежкия си меч.
Ужасен от собствената си липса на предпазливост, Кромис се обърна да посрещне опасността, идваща отзад, капки пот избиха по челото му. Мечът без име беше вече в ръката му. Горе, високо в небето, морските орли се въртяха около Кулата като призраци и диво пищяха.
Пътеката между пиниите изглеждаше като зейнала паст на някакво чудовище, тунел, изпълнен с клопки и тишина. Кромис нанесе див удар с меча си в мрака, но ръката му се спря.
Там стоеше Селур от Лендалфут, Създателят на птици. Господарят на птиците бе толкова стар, че изглеждаше да е прескочил физическите симптоми на годините си и направо бе преминал в Безвремието.
Дългият му куполообразен череп изглеждаше лишен от плът, но кожата му беше гладка, ненабръчкана, фина, почти прозрачна. Под нея костите му блестяха като деликатен кехлибар.
Лицето му беше леко жълтеникаво, странно, но не и нездраво.
Очите на Селур бяха зелени, ясни, изпълнени с присмех и веселост. Устните му бяха тънки и бледи.
Носеше широка незакопчана черна роба с групирани в плетеници ромбове, над която имаше мантия с избродирани със златни жици фигурки, напомнящи някои геометрични знаци, изсечени в кулите на Пастелния град. Тези странни и необикновени фигури едновременно биха могли да бъдат и визуално изкуство, и математически език на самото Време.
Когато се помръдваше, те като че ли се движеха и летяха по някакъв техен път, несвързани с движението на самата дреха, част от която бяха.
— Свали оръжието си, Лорд Кромис — промърмори Селур, докато острието на Меча без име бе опряно в гърлото му. Той се загледа в мъртвата, изтърбушена птица, висяща на колана на Кромис.
— По птицата виждам, че ти си тегеус-Кромис. Доста се забави, докато ме посетиш. Ще бъде жалко, ако продължаваш с грешките си и убиеш този, когото си дошъл да видиш.
Селур се засмя.
— Хайде, ще влезем вътре — той посочи Кулата. — Трябва да ме представиш на твоя енергичен приятел с енергийната брадва. Той желае да ме убие, чувствам го, но ще трябва да се лиши от това удоволствие. Да вървим!
Но твърдоглавият Биркин Гриф не беше сигурен в нищо. Когато Кромис прибра оръжието си, той не даде знак, не ще го последва, а застана пред стареца.
— Ти си или луд, или злодей — каза той. — Да рискуваш да умреш, както щеше да стане преди малко, само и само да видиш, че някой глупав трик ще ни направи впечатление. Стигайки дотук, сме убили повече мъже, отколкото топли вечери си изял, и много от тях загинаха за по-малко от тази глупава шега. Искам доказателство, че ти си същият, изглупял, но неносещ зло човек, преди да прекрача прага на къщата ти. Как бихме могли да знаем, че точно ти си Селур от Лендалфут, а не някоя дяволска машинария, както твоите метални птици.
Старият човек поклати глава и се усмихна.
— Може би това ще те убеди…