Той повдигна ръцете си, наклони глава назад, докато очите му не се впериха в тъмнеещото небе, където летяха орлите-рибари. Шарките по развяната му от вятъра роба изглеждаха прозрачни. От гърлото на Селур се откъсна див, силен вик, писък, в който се чувстваха самотността на солените брегове, на вятъра и морето — писък на морска птица.
Веднага птиците прекратиха безсмисленото си кръжене около Кулата. Една след друга те свиха огромните си крила и отвръщайки на вика, се спуснаха надолу. Вятърът свиреше през тях.
За момент въздухът около Създателя на птици бе пълен с движение и звуци. Той изчезна сред тази буря от махащи крила и когато се появи отново, на всяка от протегнатите му ръце бе кацнал по един орел, а десетина стояха на земята пред него.
— Така са конструирани — каза Селур, — да отговарят на звуков код. Те са много бързи!
Биркин Гриф прибра оръжието си.
— Извинявам се — промърмори той.
От сянката на вратата Томб Джуджето се изкикоти тихичко. Той намести блестящата брадва на едното си рамо и тръгна напред, потропвайки с бойните си доспехи. Протегна напред една от металните си ръце към стареца.
— Луд или не, това е трик, който бих желал да науча. — Томб разгледа перфектните пера от иридиум на кацналия на ръката на стареца орел. — Ще сключим договор, старче. Научи ме да правя такива неща и аз ще забравя, че съм чувствително, злопаметно джудже, както ме нарече преди малко. Съжалявам, че заплаших да унищожа вратата ти.
Селур поклати глава. Лицето му беше сериозно.
— Съжалявам! — каза той. — Не би било възможно да я разрушиш. Ще научиш много неща, приятелю мой. Много е важно някой от вас да бъде обучен… да кажем, на някои операции. Елате.
Той ги поведе към Кулата.
Мястото беше древно, изпълнено със същия сумрак, който витаеше и във въздушните етажи, всеки с една-единствена петоъгълна стая.
Три от тях бяха обзаведени за живеене. Имаше големи канапета и килими, остатъци от неща с неясна природа, като скулптури, изровени от Голямата Пустош. Светлинни завеси се люлееха във въздуха, чуваха се смътни и далечни гласове, чийто смисъл те не разбираха…
— Зелено! — Шепнеха те. — Десет зелени. Преброй!
Томб Джуджето се разхождаше между предметите, лицето му не изразяваше жестокото присмехулство, характерно за него, а по-скоро имаше глупав вид. Внезапно той каза:
— Загубих тридесет години. Трябваше да бъда тук, а не да копая детритите на пустините…
Ненапълно завършени скелети на метални птици лежаха на дълги рояци — имаше орлови кукумявки, бойни орли и черни раменни канни, готови, но неподвижни, чакащи някакъв ритуал, който да им даде сила и да вдъхне живот в малките им сиви очи.
В последната стая на върха на Кулата имаше пет фалшиви прозореца, точно колкото в тронната зала на Вирикониум, показващи области, които не можеха да се видят в Империята…
Там, след като се освежиха, Селур, Създателят на птици, им разказа за своя странен живот и за гетайт-кемозит:
— Очаквах от известно време пристигането ви. Разберете, че ни е останало много малко време. Трябва на всяка цена да имам вашето съдействие, за да може моята намеса в тази афера да бъде положителна и ефективна. Трябваше да стане много по-рано, но няма значение.
Сега: всички знаете каква заплаха е Канна Мойдарт за съществуването на Вирикониум, но не сте запознати с една друга, много по-основна заплаха, причинена от използването на това, което Северняците със своята суеверност и незнание наричат гетайт-кемозит. На техния език това означава „крадци на мозъци“.
Трябва съвсем ясно да ви обясня голямата опасност, затова би трябвало да подготвя умовете ви за всичко, а също и да ви разкажа за себе си, за странния си дом. Моля ви, господине, не ме прекъсвайте. Ще спечелите много време, ако си спестим въпросите, докато ви опиша в общи линии цялата картина.
Добре. Искам да бъда ясен, въвличането ми в тази война не е политическо, за мен победата на Вирикониум е с толкова малко значение, както и победата на Северняците, освен заради едно-единствено нещо… Моля ви, Лорд Гриф, седнете и слушайте. Както ви казах, има нещо, с което трябва да се заема лично. Това, което ме засяга, е запазването на човешката раса на Земята. Сигурно ще попитате кой съм аз…
Моята трагедия е, че не знам. Забравил съм, не знам кога съм дошъл в тази Кула, знам само, че съм тук най-малко от хилядолетие. Сигурен съм, че съм бил тук при сгромолясването на Културите на Залеза — така поне ги наричате вие сега, бил съм тук по това време, и то най-малко от век. Но не мога да си спомня дали принадлежа на тази мистериозна раса. Както за вас, така и за мен те са изгубени в хода на Времето. Сигурен съм още, че съм или безсмъртен, или проклет със страшно дълъг живот, но и тази тайна е изгубена. Дали това не е някаква болест или проклятие — всичко това е тайна. Паметта ми е способна да помни и знае неща, случили се двеста години назад. Не повече. Това е проклятието, виждате сами — паметта не е безгранична. Има място за спомени за един човешки живот, но хилядолетията всичко изтриват.