— Може би седмица. Югът още се съпротивлява, но Канна няма да има много проблеми там. Трябва да сте готови да потеглите преди седмицата да е свършила!
По време на разговора Метвен Найан плачеше открито. Сега тя стана на крака и извика:
— Този ужас! Винаги сме гледали на Културите на Залеза като връх в историята на човечеството. Стремяхме се да достигнем тяхното величие въпреки грешките, които са го разрушили. Как са конструирали тези неща? И защо, когато са имали звездите в ръцете си?
Създателят на птици сви рамене. Знаците но робата му се поклащаха и движеха като неспокойни животинчета от друг свят.
— Искате да ви кажа защо, Мадам? Страхувам се, че не мога.
— Били са глупави — намеси се Биркин Гриф. Пълното му честно лице беше едновременно учудено и наранено. Такъв беше начинът, по който той лично приемаше нещата. — Били са луди.
— Към края наистина са били умопобъркани — отвърна мрачно Селур. — Това го зная, но не ни е известна причината.
Лорд тегеус-Кромис се луташе из Кулата на Създателя на птици самотен, изпълнен с горчиви мисли. Запълваше времето си, като наблюдаваше от горните прозорци дъжда и вливането на реката в морето. Искаше му се да даде някакво име на тази делта, но дори въображението му не работеше. Опитваше се да пише поезия, но стиховете, които съчиняваше под непрекъснатия крясък на дивите орли-рибари и скърцането на старите мъртви пинии, бяха слаби, изпълнени с тъга. Ръката му бе непрекъснато върху дръжката на Меча без име, но и това не го успокояваше.
Томб Джуджето беше зает постоянно с различни машини и инструменти — той и Селур рядко напускаха работилницата на петия етаж. Носеха и храната си там, ако изобщо се сещаха да ядат. Биркин Гриф стана мрачен и неразговорлив, болките в наранения му крак се усилиха, раната не се възстановяваше, въпреки лечебните мехлеми, дадени му от Селур. Метвен Найан стоеше в стаята, приготвена специално за нея, оплаквайки народа си и мъчейки се да прости на ужаса, чиято наследница така или иначе беше.
Липсата на акции караше боеца да скучае, а мрачната природа и страданията пречеха на поета. Кралицата бе обладана от изцяло погрешно чувство за отговорност и двамата по свой различен път се стремяха да се срещнат и да преодолеят усещането за безпомощност пред това, което бяха научили от Създателя на птици и от тайната, която покриваше неговото съществуване.
До определена степен всеки от тях успя, но Селур прекъсна всичко, когато го повикаха в стаята на последния етаж следобеда на петия ден от тяхното пристигане.
Всеки дойде поотделно, Кромис влезе последен.
— Искам да видите това — каза им Селур, влизайки в залата.
Старият човек беше изморен, кожата на лицето му беше прилепнала плътно към косите като омазнен хартиен абажур на лампа. Тъмни торбички висяха под очите му. Сега приличаше много по-малко на човек и Кромис наистина повярва във факта, че някога в далечното минало той е преминал огромни празни пространства, за да достигне Земята.
Ако това беше истина, колко ли симпатия би хранил той към чисто човешките проблеми? Можеше да се забърка в тях, но щеше ли да ги разбере? Кромис си спомни за големия тропически гущер, който бе видял в Пустошта, и омаяния поглед на чудовището от горящия огън.
— Ето ни събрани отново заедно — промълви Създателят на птици.
Лицето на Биркин Гриф изразяваше страдание, той се огледа и каза мрачно:
— Къде е Томб? Не го виждам?
— Джуджето има още да учи. За пет дни той трябваше да усвои основните принципи на нова, изцяло непозната нему технология. Бързината, с която се справя с всичко, е просто смайваща. Но нека продължи. Всъщност това, което ще ви покажа, му е вече известно.
— Покажи ни пак движещите се картини — каза Гриф.
Древните ръце започнаха да се движат по светлинната колона. Селур наведе глава и прозорците зад него оживяха.
— Един от моите лешояди лети над Вирикониум — каза той. — Наблюдавайте!
Вижда се улица в Артистичния квартал — Алеята на красивите неща или може би Софт Лейн, със своите наклонени къщи, плътно затворени заради силния вятър. Черна котка с очи-топлийки, свита до една от затворените врати, ближе устата си. Нищо не се помръдва, никъде не се виждат хора. Внезапно се появяват трима Северняци, идващи от западния край на квартала — походката им е несигурна, а кожените дрехи и гамашите им са пропити с пот, кръв и хубаво червено вино. Подпират се един друг и си подават бутилка.