— Колко пъти да ти повтарям, Кромис! Селур ми каза да следваме този път.
Пътуваха вече пет дни. Първата нощ успяха да преминат Лендалфут и гарнизона от Северняци, оставени там, и да прекосят брода на голямото устие на реката, вливаща се в залива Гирван, когато приливът бе слаб.
На втория ден следобед се натъкнаха на ферма на дребен земевладелец, близо до югозападната част на първите склонове на планините Монадлиат. Човекът беше смъртно изплашен и ги предупреди, че малки групи кемозит са били виждани в околността и тяхното движение е било внимателно следено от местните жители, повечето от които вече бяха избягали в планината.
Сега, след пет дни пътуване, началото на Голямата Южна Гора беше пред тях.
От пет мили насам земята под тях ставаше все по-здрава, пукнатините и каменните колони изчезваха. Появиха се дребни шубраци и мъхове, след това брези, а след тях черната линия на дърветата — тъмна, масивна дървесна стена, разпростираща се на хиляди мили от планината до варовитите отвесни скали край брега на морето.
— Е! — каза Кромис. — Нямаме друг избор.
Той остави Джуджето да тръгне напред и се отправи по северния склон на билото, където Биркин Гриф и Метвен Найан се бяха сгушили с конете си под куп дървета. Дъждът слепваше косите им и мантиите към телата им.
— Пътят за гората е чист — каза Кромис. — Не можем да разберем оттук какво се крие там. Няма да спечелим нищо ако чакаме. Гриф, да помислим как ще си проправим път сред дърветата.
След по-малко от половин ден те се изгубиха между зелените, подобни на катедрали, огромни дървета. Не се виждаше земя, само оголени корени и дънери, конете вървяха с мъка и групата напредваше съвсем бавно. Не се чуваше никакъв звук, нито се усещаше движение между по-ниските клони, само бавно капеща оттичаща се вода от по-горните етажи на гората. Пинии даваха път на по-гъсти групи дъбове и ясен и никъде не се виждаше пътека.
Следобед спряха на едно по-открито място, образувано от повалена бледосива канадска ела, опасана от паяжини.
Томб Джуджето ги напусна.
— Мръсно нещо, трябва да върша и вашата работа! — мърмореше той — Чакайте ме тук!
И той започна да сече права пътека с огромната си брадва, покосявайки величествени дървета със злобно хихикане. Влакнести мъхове растяха по южната страна на дърветата, заобикалящи поляната. Влажни горски гъби в странни цветове стърчаха по масивните стъбла, покриваха ги изцяло и при допир се разпадаха с остра миризма на гнилоч. Светлината, достигаща до тях, бе потискащо сивкава, като околните лишеи.
— Отидохме много далеч на Запад — каза Биркин Гриф, оглеждайки се наоколо. — Земята започна да става непроходима. Създателят на птици не ни обясни много добре пътя.
— И аз съм виновен за това — каза Кромис. — Не го разпитах подробно, мислех, че е обяснил всичко на Томб.
Метвен Найан потръпна.
— Мразя това място! — прошепна тя.
Разговорът замлъкна — гласовете им бяха приглушени и звучаха странно, като тропот на копита върху безкрайно поле от разложени листа.
Джуджето се завърна на свечеряване. Изглеждаше по-весел. Поклони се на Кралицата и каза с тон, в който се долавяше злорадство:
— Томб, на Вашите услуги, Кралице. Странстващо Джудже с избухлив нрав! Механик и откривател на пътеки.
Той погледна смразяващо Кромис и Гриф, които изследваха нощните сенки на храсталаците.
— На Вашите услуги, Мадам! Последвайте ме! — продължи той и се изкиска.
Поведе ги по едва очертана пътека, заобиколена от големи трънливи храсти. Светлината около тях започна да изчезва. Слънцето се скри някъде далеч зад дърветата и сивите облаци. Стигнаха до обширна пуста местност. Малки храсти и магарешки бодили покриваха земята, но не можеха да прикрият огромните обработени каменни квадратни плочи. Всяка беше към шест метра дълга. Плочите излизаха от дъното на гората и оформяха път с гигантски пропорции. И големият влакнест мъх не можеше да скрие високите мегалити, по които се виждаха дълбоко издълбани букви на някакъв вече мъртъв език. Мегалитите бяха издигнати в линия покрай пътя и го очертаваха към града в гората — Тинг Фифти, столица на Юга, в дни, много по-далечни от паметта на чудесната Кула на Селур.
Направиха лагер за през нощта близо до пътя, на завет, под една високо издигната плоча. Огънят им осветяваше мегалитите и тайнствените думи, изписани по тях, и като че ли зовеше през Времето и Пространството. Светлината привлече огромните ленивци към тях.