Вдигна брадвата си и каза:
— Роден съм в задния двор на Пастелния град, Тринор. Ако бях заподозрял в битката при Мингулай, че ти ще направиш това на трима мъже, които се биеха рамо до рамо с теб, щях да те пробода с баан, докато спиш. Ще свърша твоята работа просто защото това е работата, за която действително съм дошъл. След това ще отрежа вътрешностите ти и ще ги пъхна в изкривената ти уста. Дотогава Метвен Найан няма да бъде наранявана.
И той отпусна брадвата си.
— Много добре — отвърна Тринор. — Сключваме сделката тогава, но ще има една малка подробност, просто предварителни мерки, които няма да наранят чувствата ви. Ще ви позволя, Лордове, да задържите оръжията си.
Той се усмихна, виждайки изненадата по лицето на Кромис.
— Но мой човек ще стои до Кралицата през цялото време. Имаме въздушен кораб, приземен в южната част на града. Ще напуснем това място веднага.
По-късно, когато влизаха през задния вход на черния кораб с трите кули и голямата вълча глава, изрисувана на тях, Кромис попита:
— Как ни открихте? Не бихте могли да ни проследите през гората, а дори и през Пустошта, без да бъдете видени.
Тринор изглеждаше озадачен, след това се усмихна.
— Не сте ли го разбрали още? Беше чист късмет. Ние бяхме вече в града, когато дойдохте. Това е красотата на късмета. Бяхме спрели за прясно месо. Тогава мислех, че ще прекараме дълги месеци в пустинята.
Тринор показа две огромни купчини в дъното на кораба, завързани с вериги. Кожите на убитите мегатерии бяха покрити със съсирена кръв, късогледите им очи бяха вперени в безкрайността.
— Ти си животно, Тринор! — каза с погнуса тегеус-Кромис. — И ще умреш като такова.
Норвин Тринор се изсмя високо. Той потупа Кромис по рамото.
— Когато забравиш, че си животно, Лорд Кромис, започваш да губиш.
Глава единадесета
Кафява безформена пустиня се простираше под кила на въздушния кораб. По-малката Пустош беше почти идентична с големия мъртъв район северно от Дюйриниш. Това бяха древните земи, заобиколили Тинг Фифти, някога богата индустриална и административна зона.
тегеус-Кромис, Биркин Гриф и Томб Джуджето, заключени в товарното помещение на кораба (заедно с мъртвите мегатерии), крачеха неуморно напред-назад по кристалната палуба. Норвин Тринор бе принудил Томб да му даде защитния си екзоскелет. Томб бе отказал, но мечът, опрян в гърлото на Метвен Найан, го накара да се подчини без съпротива. Все пак му бяха оставили бойната брадва. Без екзоскелета Томб приличаше на старо, изкривено в крайниците дете.
— Може би ще имаме шанс, когато успея да преодолея защитата на Изкуствения Мозък — каза той. После сви изкривените си рамене. — Всъщност мога и да се проваля и да избият всички ни.
Корабът се поклати силно от въздушното течение. Кромис наблюдаваше през единствения отвор пустинята под себе си. Всичко му беше непознато и враждебно, той неволно хвана дръжката на безименното си оръжие.
— Каквото и да стане, не трябва да има схватка. Разбра ли, Гриф? Не искам никакви боеве, докато не сме сигурни, че Кралицата няма да бъде наранена.
Гриф кимна с глава.
— С други думи, да не правим нищо — каза мрачно той.
Докато говореше, вратата на товарното помещение се отвори. Норвин Тринор влезе с двама от своите воини. Той подръпваше увисналите си мустаци.
— Всичко е наред, виждам. Много умно. — Погледът му се спря на Гриф за момент и след това се обърна към Томб: — Джудже, пристигнахме, погледни надолу и кажи дали това място е споменато в информацията, която имаш.
Томб се приближи до отвора.
— Виждам пустиня, беше ми казано, че е в пустинята. — Той се ухили и показа развалените си зъби. — Тринор, пак играеш театър и отново ролята ти е глупава. Нищо не мога да ви кажа, докато не кацнем.
Предателят кимна с глава и излезе. След няколко минути въздушният кораб започна да се спуска, леко поклащайки се, щом навлезе в по-ниските въздушни течения.
Пилотът на Тринор спусна кораба върху гола, черна, гладка скала, приличаща на остров сред непрекъснато променящите формата си дюни. Двигателите спряха и вместо тях се чу мек, непрекъснат съскаш звук. Времето е ерозия — леден вятър навяваше потоци прах но повърхността на скалата. В продължение на векове тя беше полирана от облаците пясък и прах.