Не чувстваше страх.
Гласът на Тринор се чу отгоре, но беше далечен, приглушен, като че ли пространството пред отворената врата го поглъщаше.
— Стой където си, Кромис! Ще се надявам да те намеря, като премина натам…
Тринор се появи с изваден меч и се ухили.
— Просто за всеки случай, ако си планирал нещо. Е, разбира се, сигурен съм, че не си. — Той извика: — Доведете първо Кралицата!
Когато всички бяха вътре, Северняците, вперили неспокойни погледи в пода, а всички останали — поразени от видяното, Гриф се обърна към Томб:
— Води ни! Бъди сигурен, че всички защитни механизми са изключени… Помни до чия шия е опрян ножът, Джудже, и кой го държи.
Коридорът продължаваше около две мили под земята. Скоро след като тръгнаха, усетиха, че подът се издигна леко нагоре и стана отново хоризонтален. Промениха се и стените, кристалите бяха заместени от квадратни прозорци с размери около метър, наредени на разстояние метър и двадесет сантиметра един от друг. Нищо ясно не можеше да се види през тях, бяха изпълнени с млечнобяла светлина, в която висяха бегли, зловещо изглеждащи органични сенки.
И нямаше завои. Чуваше се само шумът от стъпките им.
Нямаше кръстовища и странични пътеки.
Достигнаха огромна кръгла стая, в чийто център по колони от светлина и големи лостове в сянката им се очертаваха фигури, неразбираеми за никого, подобни на прозрачни танцьори от края на Времето. Стените и покривът на стаята бяха изградени изцяло от зелени диаманти, образуващи перфектно изработено кълбо. Дванадесет коридора, включително и този, по който вървяха, излизаха от нея под сводести арки.
Иначе в залата нямаше никакви мебели.
Цилиндрите от светлина и мрак присвяткваха, премигаха и променяха субстанцията и посоката си на движение. Точки от по-ярка светлина проблеснаха между тях като ято светулки и изчезнаха.
В залата прозвуча силен музикален акорд, подобен на резонанс в голяма катедрала.
Кромис не видя нищо, приличащо на машина.
— По-добре започвай — каза Тринор на Джуджето, оглеждайки се неспокойно наоколо. Гласът му, подет от диамантените сводове, изкънтя. Като отговор белите точки започнаха да се движат по-бързо. — Той знае за присъствието ни. Бих желал да се махна оттук, колкото се може по-бързо. Какво ще кажеш?
За момент Джуджето не му обърна внимание. Грозните черти на лицето му бяха изгубили суровостта си, а в знаещите му очи гореше пламъче. Изведнъж той се изсмя иронично и бавно се обърна към предателя.
— Лорде — каза Томб с насмешка, — искаш прекалено много. За да разбера какво е всички това и как действа, ще ми е необходим цял век. А, да, ти държиш ножа, спомням си…
Той поклати тъжно глава.
— Мога да спра механизма за една седмица, може би и малко повече. Въпросът е да се намери правилната комбинация. Седмица, не по-малко.
Тринор поглади с ръка белега на лицето си.
През следващите дни Кромис не видя нито Томб, нито Кралицата. Те бяха оставени в централната зала на комплекса, наблюдавани непрекъснато от Северняците и Тринор. Цялата обстановка в бункера плашеше суеверните Северни воини и само присъствието на водача им успяваше да ги задържи в подземието.
Кромис и Гриф бяха затворени в товарния участък на кораба заедно с мъртвите мегатерии.
Всеки ден някой от Северните воини им носеше храна.
Вглъбената в себе си натура на Кромис приемаше по-лесно положението, в което бяха изпаднали. Той се опитваше да съчинява стихове, гледайки към безлюдния пейзаж наоколо. Не му се удаваше — вниманието му беше заето от толкова много странични неща. Отдаден на мислите си, той не обръщаше внимание на духовното състояние на Гриф.
Затворът и неизвестността дразнеха грамадния Рицар на Метвен. Той започна да нервничи, задаваше непрекъснато въпроси, на които никой не можеше да отговори.
— Колко мислиш, че ще живеем, след като Томб открие механизма? Смяташ ли, че човек като Норвин Тринор ще ни пусне да си вървим просто ей така? Джуджето се интересува само от машинките си, а ние? Докога ще гнием тук?
Когато не говореше, Гриф лежеше мрачен и затворен в себе си, тананикайки стари бойни песни.
Започна да лъска острието на меча си по три пъти на ден.