Гриф залитна.
Тъмна ивица кръв се появи върху гърдите му, той изруга и нанесе разсичащ удар. Тринор се изхили злобно. Той позволи на меча да одраска бузата му, след това се провря под изправените ръце на Тринор и нанесе къс, силен удар към ребрата му.
Гриф изръмжа, отскочи назад, завъртя се и се блъсна в кръга от Северни воини. Не беше ранен. Тринор използва момента, мечът му се стрелна към коленете на обърнатия с гръб Гриф. Мястото не беше защитено с броня и острието преряза сухожилията на гиганта.
Гриф се олюля.
Погледна надолу към осакатените си крака и се озъби. Когато мечът на Тринор се заби в слабините му, той изскимтя като ранено животно. Силна тръпка премина през тялото му. Кръвта се стичаше по бедрата му. Той бавно се наведе, взе меча в ръцете си и седна на пода. Закашля се, погледна Кромис право в очите и каза с ясен глас:
— Трябваше да го убиеш, когато имаше възможност, Кромис! Трябваше да го направиш…
Кръв изпълни устата му и потече по сплъстената му брада.
тегеус-Кромис, някога воин и философ в Пастелния град, който си въобразяваше, че е по-добър поет, отколкото човек на меча, стисна дългите си деликатни ръце, докато пръстите не се впиха в ставите му, а ноктите му не се забиха в дланите, оставяйки кървави отпечатъци.
Мощен безумен вик се изтръгна от гърлото му. Отчаяние и жажда за убийство се четеше в очите му.
— Тринор! — изрева той. — Гриф! Гриф!
Той измъкна Меча без име и преди предателят да успее да докосне енергийния си меч, много, много преди да успее да произнесе дума или да се опита да нанесе удар, острието на Кромис се заби до дръжката в устата на Тринор и изскочи с мек, разцепващ звук от тила му.
тегеус-Кромис потрепери. Изви назад глава и изрева като звяр. Той сложи крака си върху гръдната кост на убития и измъкна меча си.
— Никога не си бил достатъчно добър, Тринор! — каза той, подритвайки яростно тялото. — Никога!
Кромис се обърна, за да срещне смъртта си и смъртта на света със сълзи на ярост в очите.
— Елате ме убийте! — извика той на Северните воини. — Само елате и опитайте!
Глава дванадесета
С лице, изкривено от бойна лудост, извадил меч, описващ невероятни фигури пред него, Кромис ги наблюдаваше как се отдръпват назад към Залата с Мозъка. Той ритна студеното окървавено лице на мъртвия им водач и приведен като вълк ги последва, обсипвайки ги с хули и предизвикателства.
Но те не му обръщаха внимание, в движенията им се четеше страх и напрежение. Накрая той проследи посоката, в която Северняците бяха вперили очи.
Откъм вратата, движейки се безшумно през млечната светлина, идваше група хора.
Бяха високи и добре сложени, облечени в мантии в черно и зелено, червено и изумрудено, като преливащите цветове в бронята на водно конче.
Тъмните им коси падаха по раменете им покрай дългите им бледи лица. Ботушите им кънтяха по обсидиановия под. Като пътници извън Времето те минаха покрай него и той видя, че оръжията им са необикновени, зловещи, а погледът в очите им носи разрушение.
Предвождаше ги Томб Джуджето.
Бойната му брадва бе сложена на рамото му, а косите му бяха вързани отзад. Беше готов за битка и подсвиркваше нещо през ужасните си зъби. Когато видя тялото на Биркин Гриф, устните му се свиха.
Със силен боен вик той се впусна напред, освобождавайки оръжието си. Томб се стовари върху отдръпващите се Северняци, цялата му странна и прекрасна дружина го последва. Остриетата на оръжията на новодошлите издаваха странен звук, подобен на песен.
Като човек, преместен от ложето си сред сън, Кромис наблюдаваше Джуджето, застанало на късите си възлести крака, да върти брадвата около главата си, а страшната му компания да се врязва като блещукащ стоманен огън сред Северняците. Когато видя, че битката е свършила, той хвърли безименното си оръжие на земята.
Лудостта му премина. Той седна на земята, повдигна главата на мъртвия си приятел и заплака.
Когато Метвен Найан ги откри, той се беше посъвзел. Трепереше, но не поиска да наметне мантията, която тя му подаде.