Не видя как в отчаянието си Северните воини подпалиха Субридж и умряха в пламтящите развалини.
Нямаше го и когато Алстаф Фултор щурмува вратите на Многоцветния град, след като преведе хиляда воини — Новородени бойци — през планините Монар в средата на зимата.
Не видя и храбрата смърт на Ротгоб Мунго, капитан от Севера, който напразно се опита да пробие блокадата на Квартала на Артистите и потънал в кръв, умря в Бистро Калифорниум.
Не беше и там, когато Томб се срещна с Алстаф Фултор на площад Протон в Пастелния град, Джуджето идваше от другия край на града и стисна ръката на Новородения.
Не присъства на превземането на огромната зала на Метвен, където петстотин бойци умряха за един час и Томб получи прочутата си рана. Търсиха го там, но той не отиде.
тегеус-Кромис не присъства и когато победителите влязоха във вътрешните стаи на Двореца, между движещите се завеси от светлина, и откриха под умиращата грамада на Ушин-Ленивеца — Звяра на Кралицата, студения и прекрасен труп на Канна Мойдарт.
Говореше се, че Младата Кралица плакала над тялото на братовчедка си, но той не видя и това.
Епилог
Метвен Найан, Кралица на Вирикониум, стоеше в късния следобед на пясъчните дюни, лежащи като чужда земя между сушата и морето. Големи черногърби чайки летяха и се биеха над главата й. Кралицата беше висока и гъвкава жена, облечена в рокля от тежко червеникавокафяво кадифе. Голата й кожа не беше боядисана или обсипана с бижута, какъвто беше обичаят в тези дни. Деветте пръстена на Нийп блестяха по дългите й пръсти. Косата й, напомняща цвета на листата на самодивско дърво през есента, се спускаше на меки вълни до кръста и се навиваше по гърдите й.
Известно време тя вървя по линията на прибоя, разглеждайки предметите, изхвърлени от морето — полирани от водата камъни със странни шарки, полупрозрачни мидени черупки в най-различни цветове, клони с причудливи форми, донесени от прилива.
Кралицата се спря да наблюдава чайките, но виковете им й действаха потискащо.
Тя водеше сивия си кон с бяла юзда по дюните. Там намери каменната пътека до Кулата без име, макар че беше наречена от някои, заради разширението на брега на това място — Балмакара.
Кулата Балмакара беше разрушена, стените й бяха почернели, приличаше на счупен зъб. Въпреки пролетта, която беше донесла зеленина след мъртвата зима, самодивските дървета, заобикалящи кулата, бяха мъртви. Между тях тя попадна на разбитите и обгорели остатъци от въздушен кораб, който при падането си бе разрушил кулата. Корабът беше черен и голяма вълча глава с виненочервени очи гледаше към нея от изпъкналия корпус. Времето беше олющило боята.
Кралица Джейн го подмина и дойде до вратата, където завърза коня си.
Извика, но никой не й отговори.
Изкачи петдесет каменни стъпала, стъпките й отекваха самотно. Навсякъде беше покрито с кафяв прах, в ъглите той бе струпан на купчини. От кулата се чуваше тиха музика със стоманена точност, чиято интонация изпълни със сълзи виолетовите й очи.
Беше седнал на леглото, вградено в стената, под прозореца, покрито със синя бродирана коприна. Около него по стените висяха трофеи — енергийна бойна брадва, която бе получил от приятеля си Томб Джуджето след морската битка при Мингулай, по време на кампанията към Ривърмаут; пищният ярък щандарт на Торисман Карлимейкър, когото беше победил със собствените си ръце в планините Монадлиат; старинни оръжия и астрологични уреди, изкопани от пустинята.
Не вдигна очи, когато тя влезе.
Пръстите му натискаха твърдите струни на инструмента, звукът бе тих и меланхоличен. Рецитираше стихове, които бе съчинил на върха Круачан в планините Монар.
Имам видения за това място в бездната на Времето… Далеч, далеч, вятърът люшка смърчовете… напуснах самодивските гори на брега на морето, гладко като огледало, в пурпурния залез, където древната изстрадала Земя уморено търси спокойствие, закриляна от тътена на битките… По върховете на обрулените хълмове опустошението и самотата се просмукват в тънките ни кости, носещи само печал… Това място — старинна кула на ръба на хребета, диви ветрове и тишина… И аз добавям още един камък към руините… песъчинка във Вселената… и аз съм Вечност.
Когато свърши, Кралица Джейн каза тихо: