Христо Карликов
Робърт Хауърд
Крал Кулл
Пролог
Малко се знае, о, Принце, за епохата, позната ни като Вековете преди Голямата Катастрофа. От Немедейски хроники до нас е стигнала само нищожна част от истината, обвита в мъглата на времето.
Историята започва със създаването на Цивилизацията преди Катастрофата, Цивилизация, известна като времето на Седемте Империи — Верулия, Грондар, Туле, Комория, Валузия, Камелда и Окс.
Народите, населявали земите им, говорели подобен език, издаващ общия им произход от дълбините на времето. На Юг съществували и други кралства, в които хората говорели друг език и произхождали от по-древна раса.
На островите, далеч в Западния океан, живеели варвари, наречени Пикти. Варвари населявали и Атлантис — малкия континент-джудже, разположен между островите на Запад и голямата земя, наричана Турклан. Големи острови в Източния океан били обитавани от други варвари — Лемурите.
В пространни земи все още не бил стъпвал човешки крак. Макар и големи по площ, цивилизованите страни заемали сравнително малка част от повърхността на планетата. Най-близко до океана била разположена Валузия, а най на Изток — Грондар. Извън неговите граници лежали голи и пусти земи. По тези забравени от боговете места обитавали диви, примитивни племена. Далеч на Юг съществувала тайнствена цивилизация, нямаща нищо общо с културата на Седемте Империи, за която се говорело, че е родена още преди появата на човека.
Бавно Империите започнали да деградират — армиите им били попълвани от наемници — Пикти, Атланти и Лемури. Те често ставали Генерали на Имперските войски, висши държавни служители, а понякога и Императори.
За тия дни на жестоки битки, храброст, предателство и поражения съм написал този свитък, о, Принце.
За дните на кървави кланета, безпримерна храброст, черна омраза, величие и тежки изпитания…
Атер Ал Дийн
Хипеборейска хроника
Изгнаникът от Атлантис
Слънцето залязваше. Последните отблясъци се плъзгаха по равнината и лежаха като корони от кръв върху покритите със снегове планински върхове. Тримата мъже, наблюдаващи края на деня, поеха с пълни гърди свежия хладен вятър, идващ от гъстата гора, и продължиха заниманията си.
Единият, надвесен над малък огън, където се печаха няколко къса месо, повдигна глава и извика:
— Всичко е готово! Кулл, Кхор-нах, хайде да ядем!
Беше млад — почти момче, с широки рамене и изпъкнали мускули.
Най-възрастният от тримата, с масивно телосложение, огромни мускули и мрачно лице, взе копието си и се запъти към огъня.
Другият беше млад, като момчето, което приготвяше храната, но по-висок, с развити заоблени мускули на плувец и бегач. Косите му бяха черни, падаха на вълни по раменете му и контрастираха със студените му сиви очи.
— Крайно време беше — каза той. — Гладен съм.
— Имало ли е време да не си бил гладен, Кулл? — попита със смях другият младеж.
— Когато се бия — отвърна Кулл сериозно.
— Тогава си гладен за кръв, момче — прекъсна ги по-възрастният мъж. — Ам-ра, стига сте дрънкали, дай храната!
С падането на нощта вятърът стана студен. В далечината се чу рев на тигър.
Кхор-нах инстинктивно протегна ръка към изправеното до него копие.
Кулл обърна глава и студена светлина проблесна в мразовитите му сиви очи.
— Ивичестите братя ловуват тази нощ.
— Те боготворят изгряващата Луна — каза Ам-ра и посочи на Изток.