— Защо? — попита Кулл. — Лунната светлина ги прави по-невидими за тяхната плячка ли?
— Някога, преди хилядолетия — каза Кхор-нах, — Кралят на тигрите, подгонен от ловци, призовал на помощ Жената на Луната. Тя му спуснала стебло, по което се изкачил. На Луната бил в безопасност и дълго живял там. Оттогава всички ивичести братя боготворят Луната.
— Всичко това са детски приказки — отвърна замислено Кулл. — Защо трябва ивичестите братя да боготворят Луната, задето е спасила един преди хиляда години? Много от тях, подгонени от ловци, са успявали да изкачат Скалата на смъртта, но никой не я боготвори. А и как ще помнят всичко това след толкова време?
Кхор-нах свъси гневно вежди.
— Готов си да спориш за всичко, Кулл! Да се присмиваш на старейшините на племената, на легендите, дошли от древността. Присмиваш се дори на хората, които са те осиновили! Тази легенда е вярна, защото е предавана от поколение на поколение, хиляди години. Това, което е било винаги, трябва винаги да бъде!
— Не го вярвам — упорито повтори Кулл. — И тези планини не се срутват, но някой ден ще се сринат и ще изчезнат. Някой ден морето ще покрива тези върхове…
— Стига с тези богохулства! — изкрещя Кхор-нах яростно. — Кулл, ние сме близки приятели и те извинявам заради младостта ти. Трябва да се научиш на нещо — да уважаваш традициите. Не се подигравай с обичаите и начина на живот на хората. Ти, когото тези хора спасиха от дивата джунгла и му дадоха дом и племе.
— Бил съм отвратителна бяла маймуна, скитаща из джунглите — отвърна честно Кулл, без никакво чувство за срам. — Не съм можел да говоря езика на хората, а приятели ми били само тигрите и вълците. Не знам какви са били хората от моето племе, нито каква кръв тече във вените ми.
— Това няма значение — каза Кхор-нах, гласът му бе по-спокоен. — Като че ли произхождаш от племената, живеещи в Тигровата долина, изчезнала по времето на Големия потоп. Но това е без значение. Ние те приехме и ти стана великолепен ловец и храбър воин…
— Ще се намери ли младеж, който да хвърли копие като него? — прекъсна го с блеснали очи младият Ам-ра. — Има ли в племето борец, с когото той да не може да се справи?
— Вярно е! — отвърна Кхор-нах. — Той е гордост на племето ни, но трябва да контролира езика си и да се научи да тачи светините на миналото!
— Не се подигравам — отвърна добродушно Кулл. — Но зная, че много неща, които жреците разказват, не са верни. Тичал съм хълбок до хълбок с тигрите и познавам дивите животни по-добре от жреците. Животните не са нито Богове, нито пратеници на Злото, а просто живи същества без завистта и жаждата за богатство на хората…
— Още богохулства! — извика Кхор-нах и вдигна ръце към небето…
Ам-ра се опита да смени темата.
— Чух тътена на крайбрежните барабани рано сутринта. Има битка в морето. Сигурно корабите на Валузия нападат Лемурийските пирати?
— Дано и двете се затрият — промърмори Кхор-нах.
Очите на Кулл заблестяха.
— Валузия? Земята на загадките! Някой ден и аз ще видя прочутия Град на Чудесата!
— Проклет ще е за тебе този ден! — изръмжа Кхор-нах. — Ще бъдеш окован във вериги, безсилен от мъчения. Никой от нашата раса не е видял Великия Град, освен като роб!
— Дано Злите демони го погълнат — промърмори Ам-ра.
— Проклятия да се сипят над нея! — извика Кхор-нах, махайки с юмрук на Изток. — За всяка капка атлантска кръв, за всяко робско страдание в проклетите им галери, нека тъмна прокоба да тегне над Валузия и всички Седем Империи!
Кулл си отряза още едно парче от печеното.
— Бил съм се с Валузианци — каза той, — храбри са наистина, но умират като всички други. Не използват и магьосничество по време на боя.
— Бил си се с обикновени войници от крайбрежните постове! — подхвана запалено Кхор-нах. — Повечето от тях дори не са Валузианци, а хора от други племена, които са допуснати да живеят по тези места, за да пазят Северното крайбрежие на Империята. Почакай да се срещнем с истинската им сила — Черните ескадрони или със самата Валузианска армия, като мен на младини. Това бяха години! Тогава имаше кръв за пиене! С Гандаро от Клана на Копието аз нападнах бреговете на Валузия. Бях по-млад от теб, Кулл. Петстотин бойци от бреговете на Атлантис подложихме всичко по пътя си на огън и меч. Навлязохме дълбоко в земите на Империята. Само четирима от нас се завърнаха. Пред селцето на Ястребите, което току-що бяхме изклали и опожарили, три отряда от Черните ескадрони се хвърлиха срещу нас. Хей, там копията пиха кръв и мечовете бяха жадни за битка! Клахме и ни клаха, но когато грохотът на сражението замря, четирима, само четирима от нас успяхме да се измъкнем и всички бяхме ранени!