Зад гърба си чуваше крясъците на хората от племето, обзети от жажда за мъст, че бе нарушил свирепите им закони, но беше спокоен.
Нямаше мъж в Атлантис, който би могъл да надбяга или хване Кулл.
Кулл успя да се спаси от преследвачите си, но знаеше, че вече няма сигурно място за него. Новината щеше да обиколи бързо всички крайбрежни племена и всеки би сметнал за чест да вземе главата му. Той не се страхуваше от битки, но беше достатъчно разсъдлив да разбере, че животът му в Атлантис винаги ще бъде в опасност. Имаше и нещо друго, по-силно от опасностите — мечтата му да види Валузия, Кристалния град и другите Империи. Сънят от предната нощ бе предрешил пътя му.
От Атлантис до Голямата земя го деляха не повече от сто-двеста мили. Една нощ, когато Луната бе залязла, той успя да открадне голяма лодка от едно от крайбрежните племена. Разгъна платното и се насочи на Изток. Беше пътувал около три дни, когато големият Лемурийски кораб забеляза лодката и я нападна. Кулл се би като тигър, но числеността на нападателите го принуди да се предаде. Попаднал в плен на Лемурийските пирати, той прекара две години окован за греблата на кораба им. Мислеше, че животът му ще свърши тук, когато при един бунт на екипажа успя да избяга. Бяха на по-малко от миля от бреговете на Валузия и той успя да преплува до спасителния бряг.
Заскита сам към вътрешността, но бе нападнат от банда ловци на роби и продаден за гладиатор на Голямата Арена в Града на Чудесата. Огромната му сила, добита на галерата, съчетана с бързина и ловкост, скоро го превърнаха в любимец на публиката. При летните борби в чест на Върховния бог Валк той стана победител и по стара традиция бе освободен. Постъпи като много други наемник в Армията на Валузия, отличи се във Войната с Грондар и след две години беше назначен за командир на наемниците.
Въвлече се в политическите борби за трона, на който царуваше, потънал в разврат и жестокост, крал Брона. Народът на Валузия ненавиждаше Краля си и Кулл, подкрепен от войските си и група недоволни Валузиански благородници, нападна кралския Дворец. Не срещна особена съпротива — всички бяха намразили жестокия и налудничав Крал. В битката Кулл лесно уби Брона и изтръгна короната от окървавената му глава.
Мечтата бе станала реалност — младият варварин от Атлантис седна на престола на могъщата Валузия!
Глава Първа
Кралят
Кралството на Сенките
Звукът от приближаващите фанфари ставаше все по-силен, подобно тихото бучене на вълните по сребристите пясъци на Валузия.
Тълпата, събрана на централния столичен площад, крещеше, жени хвърляха екзотични цветя от покривите и балконите на къщите под ритмичния звук от хиляди сребърни копита. Първата редица на могъщата Армия се появи на широката бяла улица, заобикаляща покритата със злато Кула на Красотата.
Първи крачеха воините с тромпетите — стройни младежи, облечени в пурпурно.
След тях вървяха стрелците с лъкове — високи мъже от планините, следваше ги тежковъоръжената пехота — дългите копия се поклащаха в такт със стъпките им, щитовете блестяха на слънчевите лъчи с цвят на стара мед.
Веднага след тежковъоръжената пехота яздеха ескадроните на Червените Унищожители — най-страшната армия в света. Всички бяха на великолепни коне, облечени в червено от шлемовете до шпорите. Воините стояха гордо на седлата, вперили поглед напред, без да обръщат внимание на околния шум. Бяха като бронзови статуи, стиснали в ръцете си тежки копия, насочени нагоре.
Гордите им редици следваше смесената тълпа на наемниците. Лицата им бяха свирепи, див пламък гореше в очите им. Тук имаше мъже от Му и Као-у, от хълмовете на Изток и от Западните острови. Носеха копия и тежки двуостри мечове. От коланите им стърчаха ножове и ками. Отделно от тях вървеше групата на стрелците с лъкове от Лемурия.
Подире им мина леката пехота. Шествието завършваше с още младежи с тромпети.
Великолепната гледка изпълваше с гордост сърцето на Кулл, владетеля на Валузия. Той не наблюдаваше шествието от Топазения Трон, изправен пред Кулата на Красотата, както беше вековната традиция на кралете на Империята. Беше яхнал могъщ жребец, като истински Крал-воин. Очите му, изпълнени с гордост, се спряха на тромпетистите, без да се задържат дълго. Погледът му проследи за по-дълго следващите колони войници и блесна триумфално, когато Червените Унищожители се спряха пред него, за да му отдадат чест. От стотиците разпръснати Черни ескадрони Кулл бе успял само за две години да създаде непобедима кавалерия, всяваща ужас у неприятелите.