Очите му се разтвориха и в тях се появи буен пламък при вида на наемниците. Те не поздравяваха никого, вървяха с изправени рамене и гледаха Кулл в очите. В погледите им се четеше скрита арогантност и дързост, примесена донякъде с възхищение — все пак Кулл беше един от тях.
Погледът на Краля беше суров, той почиташе смелите мъже, а нямаше по-смели от тези, които преминаваха пред него.
Но Кулл бе все още достатъчно варварин, за да ги обича. Много от тях бяха врагове от векове на родното му племе и макар че сега името на Кулл се произнасяше навсякъде с проклятия в Атлантис, старата омраза не се забравяше лесно. Кулл не беше Валузианец, времето все още не бе заличило спомените за Атлантис.
Армията отмина и той подкара коня си към Двореца, следван от военачалниците си.
— Армията е като острие — каза Кулл. — Не трябва да се оставя да ръждясва.
Яздеха през стълпотворението от хора, дошли да гледат парада. Отвсякъде се чуваха викове.
— Това е Кулл! Самият Кулл! Вижте го, вижте ръцете, раменете му. Да живее Кралят!
Сред възторжените викове се долавяха и други, по-тихи, изпълнени с омраза.
— Кулл, проклетият узурпатор от варварските земи. Срам за Валузия! Варварин стои на трона на кралете!
Кралят не обръщаше внимание на виковете.
Със сила бе изтръгнал короната и властта на Валузия и със сила здраво я държеше в ръцете си. Един мъж срещу цяла нация!
В Двореца Кулл остана да поговори със съветниците си, за да обсъдят държавните дела. Накрая отиде в огромната тронна зала, както изискваше обичаят, и загуби повече от час във формални и банални фрази с първите благородници и дами на двора. Когато всички се сбогуваха, Кралят, останал сам, се облегна на огромния топазен трон и продължи да разисква с най-близкия си съветник Ту държавни въпроси. Не бяха говорили и половин час и един от стражите влезе да съобщи, че пратеник от посолството на Пиктия чака на вратите.
Кулл погледна стоящия пред него Пикт с безразличие. Мъжът му върна погледа със същото чувство. Беше среден на ръст воин, с масивни рамене, тъмен като повечето от расата си, със силно телосложение. От изсеченото му като бронз лице гледаха две пламтящи и не особено дружелюбни сини очи.
Пратеникът се изпъна и каза:
— Главатарят на старейшините Ка-ну, дясната ръка на Краля на всички Пикти, ти праща поздрави и казва: „Има приготвен трон за празника на изгряващата Луна за Кулл, Крал на Кралете, Господар на Господарите, Император на Валузия.“
— Добре — отвърна Кулл. — Предай на Ка-ну Древния, посланик на Западните острови, че Кралят на Валузия ще пие вино с него, когато Луната изгрее над хълмовете на Залгара.
Пратеникът не помръдна.
— Имам съобщение само за Краля, не и за тези роби тук — той махна пренебрежително с ръка.
Кулл освободи съветниците си и погледна внимателно пратеника.
Мъжът пристъпи по-близо и прошепна:
— Ела сам на празненството тази нощ, Кралю. Това ми поръча моят господар.
Очите на Краля се разшириха и придобиха металносив блясък.
— Сам?
— Да.
Гледаха се безмълвно. Старата вражда не беше изчезнала. Пиктите бяха вековни врагове на Атлантите. И сега зад културните фрази на учтивостта, казани на език, който дори не беше техен, очите им искряха като на зверове. Кулл можеше да бъде Крал на Валузия, а Пиктът — пратеник в Двореца, но тук, в Залата на Кралете, се гледаха двама племенни врагове, готови за бой, докато в ушите им шепнеха призраците на диви воини и древни врагове.
Върху устните на Краля се появи усмивка, прилична повече на озъбване на див звяр.
— И така, да дойда — сам? Откъде мога да бъда сигурен, че идваш от Ка-ну?
— Казах — бе краткият отговор.
— И кога един Пикт казва истината? — присмя се Кулл. Той знаеше, че Пиктите никога не лъжат, но искаше да подразни мъжа.
— Виждам плана ти, Кралю — отговори невъзмутимо Пиктът. — Искаш да ме разгневиш. Валк ми е свидетел, няма нужда да продължаваш. Достатъчно съм ядосан и те призовавам на дуел с меч, копие или кама, на кон или пеша. Ти Кулл ли си, или мъж?
Очите на Кулл блеснаха от възхищение. Като всеки смел воин, той уважаваше смелостта на другите. Реши да не дразни повече пратеника.