— Крал не може да приеме предизвикателство от безименен дивак — присмя се той, — нито пък Императорът на Валузия ще наруши неприкосновеността на един Пратеник. Позволявам ти да се оттеглиш. Кажи на Господаря си, че ще дойда.
Очите на Пикта светеха със смъртоносен блясък. Все пак той успя да надделее примитивната си жажда за кръв, обърна се рязко и излезе от залата.
Кулл се облегна на трона и се замисли.
Ка-ну искаше да отиде сам? Защо? Предателство? Той мрачно поглади с ръка дръжката на меча си. Не вярваше, че тук има замесено предателство — Пиктите ценяха високо съюза си с Валузия — Кулл можеше да е воин от Атлантис и наследствен враг на Пиктите, но сега бе Император на Валузия. Най-мощният съюзник на хората от Западните острови.
Той дълго размишлява върху странното стечение на обстоятелствата, което го бе направило приятел на старите си врагове и враг на старите си приятели.
Стана и се заразхожда из залата с бързи, безшумни стъпки на тигър. За да задоволи амбициите си, беше прекъснал вериги от приятелства и традиции.
И хвала на Валк, бог на морето и земята, той бе реализирал желанието си! Беше Крал на Валузия — една пропадаща и дегенерираща Империя, Империя, живееща повече със сънища и мечти за преминалата слава, но все още мощна и най-велика от Седемте Империи. Валузия, земя на Сънищата, я наричаха племената и понякога му се струваше, че наистина е така. Струваше му се, че върви насън — чужди му изглеждаха интригите на придворните в Двореца, странни му се виждаха и хората, обитаващи тази земя. Всичко беше като маскарад. Дори и завладяването на трона беше лесно — кратка схватка и тиранът, когото всички мразеха, бе убит.
След това — бързи преговори с амбициозни благородници, съгласието на големите владетели и Кулл, наемникът, изгнаникът от Атлантис, се издигна до върха на мечтите си. Беше станал Император на Валузия, Крал на Кралете. Сега все му се струваше, че да вземе всичко това, бе много по-лесно, отколкото да го запази. Пиктът му бе напомнил за свободното диво детство. Обхвана го особено чувство. Кой беше той — устремен към целите си човек от планините и морето, за да управлява една раса, мъдра с мистицизма и древността си. Една древна раса…
— Аз съм Кулл! — изкрещя той, отмятайки глава назад. — Аз съм Кулл!
Соколовите му очи огледаха залата. Доверието в силите му се възвърна.
А в полутъмнината на залата един от висящите стенни гоблени леко се помръдна — съвсем леко, като че ли от полъх на вятър.
Глава втора
Тайните на Валузия
Луната все още не бе изгряла. Огромната градина на Пиктското посолство беше осветена с факли. Кулл предаде коня си на един от стражите, прекоси градината и се отправи към палата на Ка-ну, посланик на Западните острови. Срещу стария държавник бе поставен трон, Кулл се отпусна в него и впери очи в домакина.
Стар бе Ка-ну, стар и вещ в държавните дела, с които беше остарял. Нищо заплашително, нищо напомнящо за някогашните племенни вражди нямаше в очите на Ка-ну, вперени в Кулл.
Дългият му живот сред цивилизацията беше го променил изцяло. В думите и маниерите му се долавяха изтънченост и благородство — нещо непривично за Пиктите.
Кулл го наблюдаваше внимателно и отговаряше късо на въпросите му. Питаше се дали цивилизацията щеше да го превърне в нещо като този старец.
Защото Ка-ну бе мек и изнежен, години бяха минали, откакто за последен път бе държал меч в десницата си. Беше наистина стар, но Кулл беше виждал и по-стари мъже в първите редици на битката.
Млада красива жена стоеше до Ка-ну и пълнеше сребърната му чаша с вино.
На угощението имаше много хора — бойни вождове и държавници на Пиктите. Държавниците и посланиците се чувстваха като у дома си, но воините бяха формално учтиви. За много от тях Кралят бе все още ненавиждан враг — човек от Атлантис. Кулл само тръсна рамене. Знаеше, че същото би било и ако някой Пикт отидеше в Атлантис. Дългите вражди не се изтриваха лесно. Изглежда, въпреки всичко старият Ка-ну е бил прав, като е забравил, че е Пикт, и заедно с това е отхвърлил в себе си всички племенни вражди.
Кралят си помисли, че е добре по-бързо да го последва и по-скоро да стане Валузианец по душа, а не само по име.
Накрая, когато Луната бе стигнала зенита си, Ка-ну, ял и пил за трима, се облегна на удобното ложе и каза:
— Време е да се разделяме, приятели. Аз и Кралят имаме да говорим за неща, които не са за детски уши. Да, и ти, скъпа — обърна се той към застаналото до коляното му момиче. — Но първо дай да целуна тези рубинени устни. Така. А сега иди да танцуваш другаде, мое розово цвете!