Той извади от тогата си браслет от злато. Гривната представляваше Летящ Дракон с навита три пъти опашка, с три рубинени рога на главата.
— Разгледай го внимателно. Брюле ще го носи на ръката си, когато дойде при теб утре вечер. Довери му се, както се доверяваш на себе си, и прави, каквото ти каже. А понеже искаш доказателство за доверие, виж това!
С бързината на нападащ ястреб старецът извади от тогата си голям камък, който блесна със зелена светлина, и го прибра със същата бързина.
— Откраднатият камък! — извика изненадано Кулл. — Зеленият камък от Храма на Змията! Ти! И защо ми го показваш?
— За да спася живота ти. Да ти докажа, че ти се доверявам. Ако не оправдая твоето доверие, прави с мен каквото искаш. Държиш живота ми в ръцете си. Сега не мога да бъда неискрен с теб, защото само една твоя дума ще означава смърт за мен. Знаеш сам как се наказват във Валузия богохулниците и крадците в храмове.
Въпреки всички тези думи старият хитрец се усмихваше доволно, личеше, че е много горд със себе си.
— Но защо ми даваш такава власт над себе си? — попита учудено Кулл.
— Така е, аз съм в ръцете ти. Виждаш, че съм искрен с теб и те моля. Господарю, когато утре вечер Брюле дойде, да изпълняваш всичко, което ти каже, без да се страхуваш от предателство. Довери му се! Той е железен мъж — храбър и честен. А сега, стига приказки, Кралю, ескортът те чака, за да те придружи до Двореца.
Кулл се изправи.
— Но ти не си ми казал нищо!
— Колко са нетърпеливи младите! — Ка-ну приличаше на пакостлив елф повече от всякога. — Върви и сънувай тронове, Империи, власт и битки, а аз ще сънувам вино, млади момичета и рози. Върви и щастието да язди до теб, Крал Кулл!
Напускайки градината, Кулл погледна назад и видя Ка-ну, все още лениво отпуснат на ложето си, замислен, с развети бели коси.
Въоръжен конник очакваше Краля пред градината. Той учудено позна пратеника, който му беше донесъл поканата от Ка-ну. Кралят се метна на седлото, без да каже нито дума, и двамата тръгнаха към Двореца.
По пустите улици не се движеше никой. Двамата мъже яздеха мълчаливо. Градът бе обгърнат от тайнствената нощна тишина. Древните сгради изглеждаха още по-стари под сребърната Луна. Високите колони на храмовете и дворците се издигаха към обсипаното със звезди небе. Освен звука от сребърните подкови на конете им не се чуваше никакъв шум. Възрастта на града, неговата незнайна древност почти караха Кулл да се чувства дребен и нищожен. Струваше му се, че сградите му се присмиват — безшумно, със зловеща усмивка.
„Ти си млад — говореха храмовете, дворците и светилищата — но ние сме стари. Светът беше див в младостта си, когато ние бяхме съзиждани. Ти и племето ти ще си отидете, но ние ще останем тук, недокоснати от времето. Ние бяхме тук, когато Атлантис и Лемурия се издигнаха над Океана, ще бъдем тук и когато хълмовете на Атлантис и Лемурия отново са под стотици метри вода, а островите на хората от Запада ще бъдат планини над нови континенти. Колко много крале сме виждали да минават по тези улици, когато Кулл от Атлантис беше само сън в съзнанието на Ка, птицата на Сътворението? Продължавай да яздиш, Кулл, по-велики ще яздят след теб, по-велики са яздили и преди теб. Кулл — Кралят! Кулл — Глупакът!“
Кулл се отърси. Тайнствеността на осветения от Луната град бе грабнала въображението му. Искаше му се да извика:
— Аз съм Кулл, Кралят, Господар на Валузия!
Но мислено чуваше отговора на древния град: „Виждали сме много крале!“
Кулл тръсна глава. Отново се бе оставил в плен на фантазията си. Вече бяха стигнали Двореца. Двама от телохранителите му, хора от ескадроните на Червените Унищожители, го посрещнаха и го въведоха в двора. Мълчаливият Пикт, който го бе довел дотук, махна с ръка, обърна се и препусна обратно по тихите улици.
Кулл не спа тази нощ. Прекара я в размисли за всичко, което се бе случило. Ка-ну не му каза нищо и въпреки това той се бе съгласил да следва нарежданията му. От друга страна, старият дипломат се бе поставил изцяло в ръцете на Кулл. И какво искаше да каже, че баронът на Баал е само фигурант? И кой щеше да е този Брюле, който щеше да дойде през нощта, носещ мистичния амулет на Дракона? И защо? И защо Ка-ну му бе показал зеления камък — откраднат отдавна от Храма на Змията, за който щяха да се водят войни, ако ужасяващите страстни пазители на храма разберяха къде е? Дори дивите съплеменници на Ка-ну не можеха да го предпазят от отмъщението им. Но Ка-ну знаеше, че не е в опасност, когато му показа камъка, беше достатъчно умен и хитър, за да се подложи на риск, без да има някаква изгода от това. А не беше ли това клопка? Всичко беше толкова объркано, нелепо и нереално. Кулл разтърси рамене. Утре вечер щеше да разбере.