Глава трета
Те, които бродят в нощта…
На следващата нощ Луната все още не бе изгряла, когато Кулл застана пред прозореца на стаята си. Всички прозорци гледаха към голям вътрешен двор, пълен с цветя и разцъфнали дървета, чийто аромат се носеше навсякъде. Пътеките през градините бяха пусти, чуваше се само ромонът на сребърните фонтани, скрити между високите окичени храсти.
Бръшляни се извиваха по стените на замъка. Кулл погледна надолу, помисли колко лесно може някой да се изкачи по тях и в същия момент забеляза някаква сянка да се катери по лианите. Мечът бе наполовина изваден от ножницата, готов за удар. Кулл се спря. Върху мускулеста предмишница светна амулетът във формата на разперил криле Дракон, който Кулл бе видял предната нощ в ръцете на Ка-ну.
Собственикът на амулета се прехвърли през парапета в стаята с бързината и ловкостта на леопард.
— Ти си, Брюле, нали? — попита Кулл, изпълнен с подозрение, защото позна същия мъж, който бе дошъл като пратеник на Ка-ну и предната вечер го бе изпратил до Двореца.
— Аз съм Брюле Копиеубиецът — отвърна Пиктът с равен глас, а след това, взирайки се в лицето на Кулл прошепна — Ка-нама-каа-Лажерама!
Кулл го погледна вцепенен от изненада.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знаеш ли, Господарю?
— Не, думите са ми непознати, не са от език, който зная и все пак — кълна се във Валк, като че ли някъде съм ги чувал.
— Да, може би — беше единственият отговор на Пикта.
Очите му обикаляха стаята. Това беше работният кабинет на Краля. Нови две-три маси, два дивана и голяма библиотека с древни книги и папируси, стаята изглеждаше гола в сравнение с великолепието на останалата част от Двореца.
— Кажи ми, Кралю, кой пази вратите ти?
— Осемнадесет от Червените Унищожители. А ти как се промъкна през стражарите и успя да дойдеш?
Брюле махна с ръка.
— Стражите на Валузия са като слепи бикове. Бих могъл да открадна Армията им, докато спят. Промъкнах се и никой не ме видя или чу. Колкото до стените, мога да се покатеря по тях и без помощта на бръшляна. Ловил съм тигри по бреговете, когато острият бриз донасяше мъглите от морето, и съм се катерил по върховете на планините на Западното море. Но ела — пипни този амулет!
Той протегна ръка и когато Кулл докосна Дракона, въздъхна с облекчение.
— Добре! Сега свали тези натруфени одежди, тази нощ ще видиш неща, които никой Атлант не е сънувал.
Самият Брюле беше увил леопардова кожа около бедрата си. От колана му стърчеше къс извит меч.
— А кой си ти, за да ми заповядваш? — попита Кулл с подозрение.
— Не ти ли каза Ка-ну да ме следваш навсякъде? — попита Пиктът и в очите му припламна недоумение. — Аз не те обичам, Господарю, но сега съм изхвърлил всякаква мисъл за свада от ума си. Направи така и ти, и ела.
С безшумни стъпки Брюле прекоси стаята и се спря до вратата. Тя беше съвсем леко отворена, което позволяваше да се види външният коридор, без наблюдателят да бъде забелязан отвън.
— Какво виждаш?
— Нищо, освен осемнайсетте стражи.
Пиктът кимна с глава, подкани със знаци Кулл да го последва през стаята. Там той се спря до стената и с помощта на късия си меч натисна едно почти невидимо отверстие в нея. Кулл възкликна учудено, когато част от стената се отмести навътре и откри стъпала, водещи надолу.
— Таен вход? — извика Кулл с удивление. — И аз да не знам нищо за него! В името на Валк, някой ще отговаря за това!
— Тишина! — изсъска Брюле.
Той стоеше като бронзова статуя, безмълвен, стремящ се да долови и най-тихия звук. Държанието му накара косата на Краля да настръхне, не от страх, разбира се, а от някакво неопределено чувство за нещо зловещо, идващо от тайното подземие. Брюле внимателно пристъпи през отворената врата и започна да слиза по стълбата, водеща надолу. Подът бе каменен, но никъде не видяха натрупан прах или някакви признаци на запустение из отдавна забравените тайни коридори. Бледа, слабозеленикава светлина осветяваше прохода, но и при най-внимателно оглеждане те не можеха да открият откъде идва тя. На всеки десетина метра Кулл виждаше врати от старо дърво. Всички бяха затворени.