— Това място прилича на кошер — промълви той.
— Да. Ден и нощ си наблюдаван, Кралю, от много очи.
Кулл беше впечатлен от промяната, настъпила у Брюле. Пиктът се движеше напред бавно, ослушвайки се внимателно, почти приклекнал, с изваден меч, който държеше ниско пред себе си с насочено напред острие. Говореше почти шепнешком, а погледът му непрекъснато се стрелкаше из помещението.
Коридорът зави рязко и Брюле внимателно надникна зад ъгъла.
— Виж! — прошепна той. — И помни! Нито дума! Никакъв звук, или сме мъртви!
Кулл предпазливо погледна. Коридорът завършваше внезапно с няколко стъпала нагоре. На тези стъпала лежаха осемнадесетте Червени Унищожители, които пазеха покоите на Краля тази нощ. Само ръката на Брюле, стиснала огромната му десница, и яростният шепот на Пикта спряха Краля.
— Мълчи Кулл! Мълчи, в името на боговете! — изсъска Брюле в ухото му. — Сега тези коридори са празни, но аз рискувах много, като те доведох тук, за да ти покажа, че можеш да ми се довериш. Отвсякъде ни дебнат опасности. Бързо да се връщаме в кабинета ти.
Той бързо закрачи назад. Кулл го следваше, изпълнен с гняв и желание за мъст.
— Това е предателство — мърмореше Кралят, очите му блестяха като стомана. — И то изпълнено бързо. Само преди минути тези хора стояха пред вратите ми на стража.
Когато се върнаха в стаята, Брюле затвори тихо входа на подземния коридор и накара Кулл да погледне през открехнатата врата на коридора. Кралят едва сдържа вика си. Защото пред вратата стояха осемнадесетте воини!
— Това е магия — прошепна той, извадил наполовина меча от ножницата. — Мъртъвци ли пазят Краля?
— Да! — беше отговорът и в очите на Брюле се появи странно изражение — в тях проблясваше ярост, примесена със страх.
Двамата се гледаха в очите без да продумат. След това устните на Брюле почти без да мърдат казаха:
— Змията, която говори!
— Замълчи! — ръката на Кулл легна върху устните на Пикта. — Това, което казваш, носи смърт! Това име е прокълнато!
Безстрашните очи на Брюле го гледаха изпитателно.
— Погледни отново, Крал Кулл. Смяташ ли, че стражата е подменена?
— О, не, това са същите хора. В името на Валк — това е магия — някакво безумие! Видях телата на тези мъже преди по-малко от пет минути. И въпреки това, ето ги, стоят пред вратата.
Брюле отстъпи от вратата и се отправи към другата част на стаята. Кулл нехайно го съпроводи.
— Кулл, какво знаеш за традициите на расата, която управляваш?
— Доста… всъщност, малко. Валузия е толкова стара.
— Да! — В очите на Брюле се появи странен блясък. — Всички ние сме деца-варвари в сравнение със Седемте Империи. И те самите не знаят колко са стари. Нито спомените на човека, нито хрониките на историците дълбаят достатъчно назад във времето, за да ни кажат кога първите хора са дошли от морето и са построили градове по крайбрежието. Но, Кулл, хората не винаги са били управлявани от хора!
Кулл втренчи поглед в него.
— Прав си, има легенда сред моите хора…
— И сред моите! — прекъсна го Брюле. — Това е било много преди ние, от Островите, да се съюзим с Валузия. Да, по време на царуването на Лъвския Зъб, седми военен вожд на Пиктите, толкова отдавна, че никой вече не си спомня годината. Ние дойдохме през морето от Острова на Залеза, минахме покрай Атлантис и нахлухме по бреговете на Валузия с огън и меч. Ай, дългите бели брегове ехтели от ударите на копитата и мечовете и нощта била като ден от пламъците на горящите замъци.
И Кралят, Кралят на Валузия, който умря в този мъглив ден…
Гласът му се сниши. И двамата застанаха нащрек, готови за скок. Нищо не се чуваше.
— Древна е Валузия! — прошепна Кулл. — Хълмовете на Атлантис и Му са били малки островчета в Океана, когато Валузия е била още млада.
Нощният бриз шепнеше през отворените прозорци. Но този шепот не беше свободен и свеж, какъвто бе студеният вятър в родните земи на Краля и Брюле. Това беше бриз като дъх от миналото, напоен с мускус, миризма на забравени същества и на страшни тайни от времето, когато светът е бил млад.
Големите гоблени по стените се поклащаха от вятъра и внезапно Кулл се почувства безпомощен като голо дете пред злокобните загадки на мистичното минало. Отново го облада нереалността — усещаше около себе си гигантски фантоми, които говореха чудовищни неща. Разбра, че и Брюле преживява същото. Погледите им се кръстосаха и Кулл срещна топлината на приятелството на воина от неприятелското племе. Като два подгонени от ловци леопарда те се обърнаха срещу преследвачите си с общо желание за мъст срещу злобните сили на древността.