Не, не беше сън това чудовищно откритие!
Кулл седеше на трона и оглеждаше тълпата благородници със съпругите, дъщерите и синовете им, посланиците, членовете на Държавния съвет, едрите търговци, артистите. Винаги бе виждал лицата им като маски, но преди зад тях се криеха корупция, жажда за власт, пари, удоволствия и неудовлетворени амбиции. Хора с обикновени човешки пороци. Сега всичко му се струваше по-особено. Докато разменяше любезности с някои благородници или посланик, му се струваше, че усмихнатото лице изчезва като дим, заместено от ужасяващи змийски челюсти и студени неподвижни очи. Колко ли от тия край него бяха ужасни чудовища, заговорници, готови да го убият?
Валузия — земя на мечти и кошмари — кралство на сенките, управлявана от чудовища?
Хора-Змии? Брюле му беше казал предната нощ, че словосъчетанието е неточно, те никога не са били хора. Наистина, имаха телата на човеци (с малки изключения), крайници на хора, но това беше друга раса, друг клон от дървото на живота, изминало свой път на развитие, оплетен от тайни знания и мистицизъм. И от нещо друго — смъртна омраза към хората, които ги бяха изместили от господството над планетата. Те, както и другите видове, бяха избивани и накрая изтласкани в безводните пустини.
Кулл гледаше пред себе си с невиждащи очи. Мислите му се отправиха към Брюле, застанал до трона. Ето това е мъж и воин! И Кралят изпита приятелско чувство към дивия Пикт, единственото реално нещо в тази зала. Знаеше, че Брюле му отговаря със същото.
Лека-полека залата започна да се опразва и накрая останаха Кулл, Брюле и стражите до вратата.
Кулл се чувстваше изтощен, след ужасите от предната нощ той не бе мигнал. Не бе спал и предната, когато в градината на Ка-ну бе научил за първи път, че нещо ще се случи.
Въпреки вълчата си издръжливост и тренинга си на ловец, гонил плячка с дни и нощи, той почувства умора. И тя не беше толкова физическа, колкото от постоянното мислене и неизчезващия спомен за предната нощ. Нуждаеше се от сън, но той щеше да намали почти животинския му инстинкт за самосъхранение и да притъпи хода на мислите му. А и не смееше да заспи, дори и да искаше. Едно от нещата, които той и Брюле откриха сутринта, бе, че макар и двамата да стояха будни и нащрек цялата нощ, за да видят кога ще се смени стражата, не успяха да разберат. На сутринта тези, които пазеха вратите на кралските помещения, свободно повториха магическите думи на Брюле и не си спомняха за нищо необикновено през нощта. Кулл не им каза, защото Брюле беше настоял да пази тайна и Кралят се бе съгласил с него.
Сега Брюле се наведе към трона.
— Мисля, че скоро ще ударят, Кулл. Ка-ну ми даде сигнал преди да си тръгне. Жреците са разбрали, че ние сме разкрили техния заговор, но мисля, че не знаят какво сме разбрали. Трябва да сме готови на всичко. Ка-ну и главатарите на Пиктите ще бъдат наблизо. Сега всичко зависи от нас, Кралю!
Кулл се усмихна мрачно. За него една битка с врага беше най-доброто решение. Загадките, изчакванията не бяха в природата му. Той мечтаеше за трясъка на мечовете, за удоволствието да се сражаваш заради самата битка.
Ту отново се появи в залата. След него идваха членовете на Съвета.
— Господарю, дойде време за Съвет, дошли сме да Ви придружим до Съвещателната зала — каза ниско покланяйки се Ту.
Кулл се изправи и съветниците коленичиха, докато прекосяваше пред тях към вратата. Някои повдигнаха вежди, когато Брюле го последва, но никой не каза нищо.
Групата премина през няколко хола и накрая стигна до залата на Върховния съвет. Вратата се затвори както винаги, съветниците, съобразно ранга си, се настаниха по пейките пред трона на Кулл. Брюле застана неподвижен и мълчалив до Краля.
Кулл огледа стаята с бърз поглед. Тук поне не можеше да има предателство. Пред него стояха седемнадесетте му съветници. Той познаваше всеки един от тях много добре, всички бяха прегърнали каузата му, когато взе трона на Империята.
— Хора от Валузия — започна той с обичайния си, кратък и рязък начин на разказване и спря изумен. Съветниците се бяха изправили и тръгнаха към него. В очите им не се четеше злоба или желание за мъст, но самото им поведение беше странно. Най-близките бяха почти до него, когато Брюле скочи напред, приклекнал като леопард.