— Ка-нама-каа-Лажерама! — гласът му разкъса тишината в стаята.
Най-близко стоящият съветник се дръпна назад, ръката му посегна към тогата, но като стрела Брюле полетя напред и го прободе в сърцето. Мъжът изпусна полуизвадения меч и се строполи на земята. Лицето му започна да променя чертите си и се превърна в глава на огромна змия.
— Сечи, Кулл! — извика Брюле. — Те всички не са хора!
Останалото беше кървав кошмар. Кулл видя как приятелските лица изчезнаха като мъгла и на техните места се появиха ужасяващи змийски глави. Всички се нахвърлиха върху него. Умът му беше все още замаян, но не и инстинктите му.
Песента на огромния двуостър меч изпълни стаята, оставяйки след себе си потоци кръв. Но те не се отказваха, нито се отдръпваха, като че ли животът им значеше малко — важното беше да се доберат до Краля! Отвратителните им челюсти се мъчеха да го захапят, ужасяващите им немигащи очи се впиваха в неговите, остра миризма изпълни залата — змийска миризма, която Кулл познаваше от джунглите на Юга. Мечовете и кинжалите се мъчеха да го застигнат. Но Кулл беше в стихията си — никога преди в живота си не беше срещал такива отвратителни чудовища, но това нямаше значение — те бяха живи, във вените им течеше кръв, която можеше да се пролее, и те умираха, щом огромният му меч разцепеше черепите им или прорежеше телата им. Кралят знаеше, че не е сам, Брюле, приклекнал, отразяваше ударите, отправени към него. Кулл беше изпаднал в амок и се биеше по ужасния начин на Атлантите — не правеше никакви опити да отклони ударите от себе си, напълно изправен, стиснал двуострия меч, нанасяше безмилостни удари наляво и надясно. Всичко бе изчезнало от ума му, освен желанието да убива. Рядко по време на битка Кулл забравяше уменията си да парира и напада, но в този момент като че ли някаква верига се бе разтрошила в душата му и съзнанието му бе изпълнено единствено с желание да сече и убива. Брюле, до него, се биеше като Пикт, не с дълги и силни замахвания, а с къси удари и внезапни втурвания напред. Двамата представляваха зловеща гледка — опръскани от глава до пети в кръв, заобиколени от съскащите жреци на Змията.
Кулл се изсмя с висок смях, в който кънтеше лудост. Ужасяващите образи около него плуваха в червена мъгла. Повечето от жреците лежаха по пода на залата. Малката групичка оцелели се втурнаха отново към Краля, но Кулл ги изпревари и пръв се нахвърли върху тях. Главата на най-близо стоящия изхвръкна настрани, а от шията на падащото тяло плисна струя тъмна кръв. Друг жрец се прегъна на две и се строполи с разпилени вътрешности на пода. Брюле с ловкостта на дива котка прободе един от жреците и се изправи да търси други нападатели. Кулл почувства как стомана разпаря ръката му, мечът му се спусна надолу и последният от пратениците на Змията падна разсечен почти наполовина. Брюле го сграбчи за ръката.
— В името на Валк! Какво клане! — изхриптя той, изтривайки кръвта от очите си. — Кулл, ако бяха воини, знаещи как да използват стоманата, щяхме да сме мъртви. Тези жреци не разбират нищо от воинско изкуство и умират по-лесно от всички, с които съм се бил. И въпреки това, ако бяха малко повече, може би всичко щеше да свърши по-различно.
Кулл кимна с глава. Бясното му желание за битка бе стихнало и сега се чувстваше изтощен. Кръв течеше от раненото му рамо, от гърдите и краката. Брюле, също покрит с рани, го погледна загрижено.
— Господарю Кулл, да извикаме да те превържат.
Кулл поклати глава.
— Не, по-късно, когато всичко свърши. Върви да се погрижиш за себе си — заповядвам ти!
Пиктът се изсмя мрачно.
— Моите рани са по-леки от твоите, Кралю, и аз…
Той спря внезапно и се огледа наоколо.
— Кулл, това не е Залата на Съвета!
Кулл също се огледа.
— Не, това е Залата, където преди хиляда години е бил убит Еаллад. Оттогава е затворена, никой не влиза в нея. Наричат я Прокълнатата.
— Значи все пак те са ни излъгали — извика Брюле, яростно ритайки телата по пода. — С проклетата си магия са ни заблудили да дойдем тук!
— Тогава, ето още нещо — потвърди Кулл, — ако има истински хора в Съвета на Валузия, те заседават в истинската Зала на Съвета. Ела бързо!