Напуснаха залата и се върнаха обратно през холовете и стълбищата. Никъде не се виждаха хора. Накрая стигнаха до Залата на Съвета и Кулл спря — студена пот течеше по гърба му — отвътре се чуваше висок глас и този глас беше неговият!
С трепереща ръка той разтвори тежките завеси и погледна. Там стояха съветниците, а изправен срещу тях, говореше Кулл, Кралят на Валузия!
Той отстъпи назад втрещен. Объркани мисли се въртяха в главата му.
— Това е лудост! — прошепна Кулл. — Аз ли съм Кулл? Дали този, който стои там, не е истинският Кулл, а аз съм само сянка, създадена от хората-Змии?
Ръката на Брюле го сграбчи за рамото, разтърси го и го накара да дойде на себе си.
— В името на Валк, не бъди глупак, Господарю! Все още ли има нещо, на което можеш да се учудиш, след всичко, което преживяхме? Не виждаш ли, че това са истински хора, омагьосани от жреца на Змията, приел твоята форма и лице. Не си ли спомняш, че само преди миг изклахме двайсетина мъже, които приличаха поразително на съветниците? Ако не бяхме победили, ти щеше да бъдеш убит и това чудовище да царува. Влез и бързо го унищожи — това е единствената ни възможност! От двете му страни стоят стражи от Червените Унищожители, истински хора, незнаещи какво пазят, и никой освен теб не би могъл да доближи до това чудовище. Бързо!
Кулл разтърси глава, за да се отърве от замайването, и я вдигна високо, пое дълбоко въздух като силен плувец, готов да се хвърли в морето. Брюле беше прав. Там пазеха хора от Червените Унищожители, стражи, научени да действат мигновено, и само той можеше да премине през тях. Кулл се втурна като ураган в залата и с два скока стигна трона. Външността на Кулл, идентична с тази на мъжа на трона, за момент спря стражата. Това му беше достатъчно. Узурпаторът се надигна, хванал меча си, но още преди да се покаже острието му, Кулл го прониза в гърдите и той се строполи на пода.
— Стойте! — Кулл вдигна ръка и гласът му спря суматохата.
Докато всички чакаха неподвижни, Кралят им показа съществото, лежащо пред тях, лицето му беше изчезнало и на мястото му се виждаха отворените челюсти на гигантска змия. Чуха се викове на ужас, съветниците се дръпнаха назад. От една от вратите влезе Брюле, а от другата Ка-ну.
Те сграбчиха кървавата ръка на Кулл и Ка-ну извика:
— Хора от Валузия, видяхте всичко със собствените си очи. Ето истинския Кулл, най-могъщия от Кралете, управлявали Валузия. Силата на Змиите е пречупена и всички ние отново сме човешки същества. Какво ще заповядате, Кралю?
— Махнете тази мърша! — каза Кулл и войници от стражата вдигнаха мъртвото същество и го изнесоха от стаята.
— Сега ме последвайте! — каза Кралят и ги поведе към Прокълнатата зала. Брюле загрижено поиска да го подкрепи, но Кралят отблъсна ръката му.
Разстоянието се стори безкрайно на Кулл — от десетина рани по тялото му течеше кръв, но накрая стигна до вратата и се засмя мрачно и жестоко, когато чу ужасените викове на съветниците.
По негова заповед стражите оставиха тялото на мнимия Крал при другите. Кулл изчака всички да излязат и огледа мъртвите чудовища. После се извърна и излезе от стаята. Чувстваше се замаян и трепереше. Като в червена мъгла виждаше обърнатите към него лица, изпълнени с възторг, ужас и обожание.
Извади меча от ножницата.
— Брюле, тук ли си?
— Да! — Лицето на Брюле беше до неговото, но гласът му се чуваше като че ли от километри.
— Спомни си клетвата ни, Брюле! А сега кажи на всички да се дръпнат назад.
Издигна меча си и с цялата останала му сила го прекара през процепа между двете врати чак до дръжката.
Широко разкрачил нозе, за да не падне, той огледа съветниците.
— Нека тази зала бъде двойно прокълната. И нека тези трупове лежат тук завинаги, като знак на умиращата мощ на Змията. Тук пред вас, аз се заклевам, че ще преследвам хората-Змии от земя до земя, от море до море, докато не бъдат унищожени напълно. Докато се възцари Доброто и силата на Ада бъде пречупена. Кълна се в това, аз, Кулл… Крал на Валузия.
Коленете му се подгънаха и той се строполи на земята. Съветниците се насъбраха около него, Ка-ну ги разпръсна с кокалестите си юмруци и виковете си.
— Назад, глупаци! Искате да отнемете и малкото живот, останал в него? Кажи, Брюле, ще умре ли? — обърна се той към воина, надвесен над падналия Крал.
— Да умре? — в гласът на Пикта звучеше раздразнение, примесено с насмешка. — Такъв мъж не се убива лесно! Дългото безсъние и загубата на кръв са го сломили, сам виждаш, Ка-ну, че раните му са дълбоки, но не смъртоносни. Накарай тези подплашени глупаци да извикат веднага дамите от двора, жените във Валузия знаят как да лекуват рани.