Брюле използва момента и се впусна начело на Червените Унищожители напред. Страшната конница разпиля защитниците на храма. Десетина от хората-Змии се опитаха да се скрият, но бяха повалени и насечени от воините на Кулл. Брюле нареди храмът да бъде подпален от четирите му страни, а сам той начело на отряд Пикти нахлу в него. Чуха се стонове, победни възгласи и проклятия. Скоро черен задушлив пушек започна да излиза от входната врата на храма. Брюле и хората му изскочиха навън, търкайки насълзените си очи.
— Не гледайте така виновно — извика Пиктът на омърлушените пехотинци. — Трябваше да видите лицето на Крал Кулл и моето, когато за първи път се срещнахме с тези чудовища. Първият път наистина е страшно!
Тези думи повдигнаха малко духа на воините от Фарсун. И наистина, пред следващия храм на Змията те по нищо не отстъпваха на Валузийците.
Крал Хайд се оказа прав. Хората-Змии бяха проникнали във Фарсун отскоро. Броят им беше малък. Малко бяха и поклонниците на новия култ. За не повече от месец войската на Кулл премина през царството и стигна до границата с Верулия.
— Благодаря ти за помощта, Кралю! — каза Кулл и се поклони пред стария Хайд. — Нека Валк те закриля и дните ти да са изпълнени с щастие.
— Аз съм този, който трябва да благодари, Могъщи Кулл! — отвърна Кралят на Фарсун. — Ти ми помогна да отърва страната си от Върховното зло. Много от воините ми искат да те последват, моля те, приеми поне три хиляди от тях. Ще ги води първородният ми син Родер — един от най-изкусните бойци в кралството.
— Благодаря ти — отвърна тихо Кулл и стисна десницата му. — Докато аз съм Крал, между Валузия и Фарсун ще има не само мир, но и сърдечно приятелство.
Прекосиха границата на Верулия и попаднаха в зелени тучни ливади, по които пасяха големи стада едри красиви коне. Верулийците боготворяха Коня и имаха най-добрата лека кавалерия в света. Бяха весели, вечно усмихнати хора, с дълги руси или червеникави коси, които връзваха на плитка. Обличаха се в кожени дрехи и стреляха великолепно с късите си лъкове. Младият крал Абласир посрещна Кулл и Армията му в столицата си Далина — древен град, строен преди хилядолетия, доста по-малък от величествената столица на Валузия.
Верулийците не обичаха да живеят в големи каменни къщи, чувстваха се по-добре на открито из гористите плата на страната си — в малки, направени от дърво и камък градчета.
Императорът на Верулия, малко по-млад от Кулл, току-що се бе оженил и сватбените тържества все още не бяха свършили.
Крал Абласир покани Кулл, военачалниците, благородниците и всички посланици на тържествена вечеря.
— Това е последната, седма вечер от сватбените празници — обясни той на Кулл. — И аз, и Кралицата сме доста изморени, но такива са обичаите на страната ни. Виждам, че и вие сте изморени — седнете, изпийте с нас по чаша вино и си починете. Знам, че мисията ти, Могъщи Кулл, е бърза и важна за всички ни, но една нощ почивка ще бъде добре дошла и за твоите воини.
Кулл хареса младия владетел на Верулия. Беше добре сложен, висок младеж, с големи виолетови очи и гъсти руси коси, падащи свободно по раменете му. Лицето му беше честно и прямо, както на повечето верулийци.
Кулл се поклони и отвърна с учудващо мек глас, като че ли говореше на дете.
— Ще останем, Кралю на Верулия. На никаква цена не бих искал да наруша традициите на твоя дом. Би ли ме представил на младата Кралица?
Абласир се усмихна широко и го поведе към празничната трапеза в центъра на стаята. Кулл едва сподави учудването си. Кралица Даренна имаше същия цвят на очите като съпруга си, но косата й бе червеникаворуса и се спускаше на меки вълни до кръста. На Кулл за момент му се стори, че пред него стои приказно същество от легендите. Кралицата бе още почти дете, макар високата й стройна фигура да издаваше жената в нея. Не беше хубава, беше прекрасна! Кулл не можа да намери точната дума да изрази това, което почувства.
— Кралю! — обърна се той към Абласир. — Виждал съм щастливи хора, сполучили да спечелят власт, пари, обществено положение, но мисля, че ти си най-щастливият човек, когото познавам!
Лицето на Абласир поруменя, в очите му се четеше гордост и любов, когато се обърна към Кралицата.