— Скъпа, да ти представя Краля на Кралете, Императора на Валузия, Кулл!
В очите на младото момиче отначало се изписа уплаха при вида на мрачното лице на Краля, но страхът бързо премина и бе заместен с доброжелателство и загриженост.
— Добре дошъл във Верулия, Кралю — гласът й беше напевен и красив. — Слушала съм много за теб и за благородната ти мисия. За кралството ни е голяма чест да те приветстваме в столицата. Дано пребиваването ти тук бъде приятно и приятелството между теб и любящия ми съпруг стане още по-силно.
Кулл се поклони. Думите на Кралицата издаваха дълбочина на ума и сериозност, която той не бе очаквал от толкова младо момиче.
— За мен ще е част да ме наричате ваш приятел — отвърна той.
Внезапно усети, че стоящият плътно до него Брюле потръпна. Кулл вдигна очите и погледна масата. До Кралицата седеше здрав рус мъж със сурови черти, които сега изглеждаха омекнали, до него — дама на средна възраст, все още изключително красива, чието лице издаваше кръвното й родство с Кралицата.
— Това са нашият Маршал Керл и съпругата му — разнесе се отново гласът на Абласир. — Както можеш и сам да видиш, те са родителите на Кралицата. Родът им е толкова древен, че следите му се губят в Зората на Времето. А това е нашият съветник, Благородният Изас — философ и учен. До майката на Кралицата седеше среден на ръст мъж, тъмнокестеняв, с черни очи. Косите му бяха сплетени на плитка според верулийската мода.
Кулл впи погледа си в непознатия. Досега не беше виждал Верулиец с черни очи. Тук-там се срещаха хора с по-тъмнокафяви очи, но като цяло жителите на кралството бяха светлооки. Той погледна изправения до него Брюле и бе поразен от промяната в изражението му. Очите му блестяха с тревожен пламък, ноздрите му се бяха разширили като на хищно животно, готово за скок. Кулл се огледа наоколо.
— Голяма чест за всички събрани тук е да могат да поздравят Кулл — Краля на Кралете, Императора на Валузия! — проговори Изас, гласът му беше тих и напевен. — Добре дошли във Верулия!
— И за мен е удоволствие да бъда тук — отвърна кратко Кулл. — Познавах добре Крал Дрек, бащата на младия Крал, и бях много натъжен от смъртта му преди две години. Нелепа случка по време на лов, нали, Кралю?
— Да — отвърна Абласир и в очите му се появи мъка. — По грешка един от участниците в лова стреля по него вместо по дивия глиган. Така и не разбрахме кой, но беше нещастен случай. Баща ми нямаше врагове във Верулия, а на лова присъстваха само най-близките му приятели.
— А Вие — обърна Кулл погледа си към Изас, — присъствахте ли на лова?
— О, не — отвърна с пренебрежение съветникът, — кървавите спортове не ми доставят удоволствие. Предпочитам библиотеката и инструментите си, Велики Кулл. Но от все сърце бих желал да съм бил там, може би щях да помогна с нещо…
— Вие сте експерт по древните езици и култури — промърмори Брюле. — Изследовател на знанията, дошли до нас от Зората на Времето, нали?
— О, не толкова! — скромно се усмихна Изас. — Не съм толкова голям експерт, просто зная доста за тези далечни времена. Когато предложих услугите си на Крал Дрек преди няколко години, той ми позволи да се грижа за библиотеката на замъка и колекциите му от старинни предмети.
— Е, тогава — гласът на Брюле беше тих, но твърд, като стомана. — Бихте ли могли да ми обясните какво значи това!
Пиктът внезапно протегна ръката си напред. Лъчите на залязващото слънце, проникващи през големите прозорци, блеснаха върху гривната на китката му. Очите на изобразения върху нея Дракон просветнаха за миг и угаснаха. Изас отскочи настрана, в черните му очи лумна див блясък, а линиите на лицето му започнаха да променят очертанията си и да се превръщат в нещо ужасно и чуждо.
Всички гледаха като вцепенени страшната метаморфоза. Изас направи крачка встрани, нямаше ги вече загадъчните черни очи и тъмнокестенявите къдрици — на тяхно място се виждаше главата на огромна змия, впила студените си очи в Крал Абласир. Той понечи да извади меча си, но Брюле по-бързо и от мигване на окото заби късото си копие в гърдите на Изас. Той се олюля и се строполи на масата, опръсквайки околните с черна кръв. В същото време Брюле, преди още някой да осъзнае какво е станало, скочи върху масата и извика древните думи, дали сила хилядолетия преди този ден на хората да се справят с Древните Раси, властвали над тях:
— Ка-нама-каа-Лажерама!
В залата избухнаха викове на страх и ярост. Разярени верулийски благородници се стекоха край масата, където лежеше ужасното същество. Жените, пребледнели от уплаха, се струпаха в другия край на залата.