Думите на Кулл бяха посрещнати с мълчание.
След това залата избухна. Стотици мечове се размахаха във въздуха.
— Води ни Кулл, Крал на Кралете, води ни! — мощният вик се чуваше отвсякъде.
Кулл отново вдигна ръка.
— Вие имате владетел, който ще реши това. Но нека първо се справим с хората-Змии тук, да завършим започнатото. От колко време Изас е съветник тук, Ваше Величество? — попита той Абласир.
— От около четири години — отвърна младият Крал, той все още притискаше Кралицата към себе си.
— А има ли храмове на Змията във Верулия?
— Само един. Всъщност Изас беше този, който посъветва баща ми преди около три години да позволи проникването на други религии по нашите земи. Храмът е все още в строеж, а богомолците са много малко и главно чужденци. Верулийците боготворят Коня, който за тях е нещо повече от приятел, и бих се учудил, ако сред тях има последователи на ужасния култ.
— Тогава да отидем и да го изгорим! — прогърмя гласът на Кулл. — Ваше Величество, позволете на Брюле и моите Червени Унищожители да свършат това.
Кралят се замисли за момент, а после бавно кимна с глава.
Храмът на Змията бе празен. Наоколо личаха следи от паническо бягство.
— Е, поне във Верулия нашата работа е свършена — каза Кулл. Кралят се бе оттеглил в голямата си шатра и полуизлегнат, отпи от чашата си вино. — Изглежда, новините се разнасят бързо, мисля, че ще срещаме все повече празни храмове по време на похода.
— Ще вземеш ли младия Крал на Верулия със себе си, Кулл? — попита лениво Брюле.
Кралят на Валузия се надигна и го погледна в очите.
— И ти ли мислиш като мен? — попита с учудване той. — Не съм предполагал, че в душата ти има място за такива неща.
— Аз съм само човек, Кралю — отвърна Брюле. — Не ми е чуждо нищо, но останах впечатлен от младите Крал и Кралица на Верулия. Та те са още деца!
— Размекваш се, Брюле! — отвърна Кулл, но дълго не можа да заспи тази нощ.
На сутринта Кулл свика военен съвет в голямата зала на Двореца в Далина — столицата на Верулия.
Освен Кулл присъстваха военачалниците на армиите на трите кралства. Родер — престолонаследник на Фарсун, Маршалът и младите Крал и Кралица на Верулия.
— Кралю! — обърна се Абласир към Кулл. — Решихме да изпратим десет хиляди воини с войската ти, ако, разбира се, ги приемеш. Ще ги водя аз, а хората ще се съберат до два дни. Армията ми е съставена главно от лека кавалерия, което позволява да бъде свикана бързо.
— Много съм ти благодарен, Кралю на Верулия, за помощта — отвърна сериозно Кулл. — Но тази нощ размислихме с военачалниците и съветниците ни. Бихме били щастливи, ако останеш тук. Почакай, не казвай нищо, преди да чуеш останалото. Половината Армия на Валузия е с мен, а другата половина заедно с Пиктите под командването на Ка-ну вече е навлязла в Зарфуана на Запад. Мисля бързо да се свържем с войската на владетеля на Турания Крал Кош и заедно да преминем на Север. През това време ще унищожим всички храмове на Змията по пътя си и ще се срещнем с Ка-ну, идващ от Запад, пред столицата на Зарфуана — Камула. След това през Големия проход ще навлезем в Грондар, а там вече ще се разбере какво има да става. Сам виждаш, гърбът ни остава оголен, както за пирати от Атлантис и Лемурия, така и за набези от по-малките кралства, разположени на Юг. С бързата си кавалерия ти би могъл успешно да защитаваш границите си, а при нужда ще използваш и пехотинците на Крал Хайд.
— Бих могъл да оставя Маршала и Армията си! — протестира разпалено Абласир.
— Нима мислиш, че Кралят на Фарсун ще се подчини на заповедите на Маршал?
— Не, но… — Кралят на Верулия се огледа безпомощно. В очите му проблеснаха искри от гняв. — Вие просто не ме смятате за достоен! Не вярвате, че мога да водя армия в сражение! Че съм още дете!
Кулл почувства съжаление към младия Крал.
— Не, Ваше Величество, никой не те смята за дете и неспособен да водиш армията си — гласът му беше сериозен и бавен. — Сам аз видях как предния ден със собствените си ръце ти уби един от хората-Змии. Малцина биха реагирали толкова светкавично и точно. Не, Кралю, ти не си дете.
— Но това беше просто инстинктивно… — започна младият Крал, видимо поласкан от похвалата. — Аз…
— Не, това не е инстинкт — прекъсна го Кулл. — Инстинкт би било да застанеш неподвижен и втрещен пред ужаса. Повярвай ми, виждал съм много мъже, калени в битки и походи, които побягваха пред хората-Змии. Ти не помръдна, не се вцепени, не закрещя от страх, а избегна удара му и го уби. Това е смелост. И ако някой я оспори, ще има работа лично с мен, Кулл, Императора на Валузия.