Накрая все пак успяха да убедят Абласир да остане и да пази гърба на Армията.
— Понякога можеш да се справяш не по-зле от Ка-ну Мъдрия — каза Брюле на Кулл, когато излязоха от Двореца. — Но си прав, момчето е смело.
На входа младата Кралица застигна Кулл и стисна ръката му.
Очите й блестяха развълнувано.
— Виждам, че не сте само велик воин — каза тя и в гласа й имаше благодарност и облекчение.
— Не, Мадам — отвърна Кулл, — просто Вие бяхте толкова красива и невинна, когато Ви видях за първи път. Но това, което казах за съпруга Ви, е вярно — той наистина е много смел мъж.
— Знам — отвърна тя. — Но Ви благодаря, че ми го оставихте.
Тя се повдигна на пръсти и целуна брадясалата му буза. Кулл се спря, втрещен, а Кралицата се скри в Двореца. Все още онемял, Кулл се загледа след нея, опипа бузата си и тръгна замислено към лагера на Армията си.
Пътя до границите с Турания войските на Кулл прекосиха за около двадесет дни. Можеха да се движат и по-бързо, но Кралят на Валузия не искаше да изморява конете, а още повече — пехотата.
Попадаха на храмове на Змията, но всички бяха набързо изоставени и празни. Кулл поведе войските си на Север над границата със Зарфуана, но и тук откритите няколко храма бяха пусти.
— Изглежда, всички са разбирали за идването ни — обърна се Кулл към яздещия до него Брюле. — Какво мислиш?
— Прав си, Кралю. — Очите на Пикта непрекъснато оглеждаха околността.
Току-що бяха извили на Юг и яздеха през равна тревиста местност. Границата с Турания беше на не повече от двадесет мили.
Кош, Кралят на Турания, ги очакваше от седмица в голямата долина, разположена в Зарфуана, на около два-три километра. Беше среден на ръст, черноок мъж, с къдрава черна коса, започнала да побелява на слепоочията. Имаше дълъг нос, плътни устни, загоряло от слънцето и вятъра в безкрайните равнини на Турания лице. Лека ризница и широки кожени панталони, пристегнати над глезените, високи ботуши, покриващи панталона, бе облеклото му. В пояса му беше затъкнат кинжал с дръжка от слонова кост във формата на скачаща антилопа.
— Чакаме ви от седмица — каза той на Кулл, когато двете армии се приближиха, а той с малка свита ги посрещна. — Разпънете шатрите си тук. Благородни Владетели, има място за всички.
Кулл впери поглед в лицето му.
Очите на Кош бяха леко раздалечени едно от друго, в тях се четеше ум и някаква непонятна жестокост.
— Привет, Кралю на Турания! — отвърна Кулл. — Пътувахме по-бавно. Мислех да дам почивка на хората си преди тежките дни, които идват. Вярвам, че вече знаеш защо сме тук.
По лицето на Кош се изписа вълнение — за миг той заприлича на Брюле в нощта, когато откриха предателството в столицата на младия Абласир — ноздрите на туранеца се разшириха като на див звяр, готов да се нахвърли върху плячката, очите му станаха свирепи.
— Дали знам? — въпреки очевидното вълнение гласът му бе равен и мрачен. — Да, и съм в очакване отдавна! Знай, че не само ти, Кулл, си бил нападнат от Децата на Змията. Предполагам, че преди година-две и ти, както повечето хора, не си предполагал за съществуването им. А ние, в Турания, ги познаваме от хилядолетие. Не всички, но Кралете са знаели, винаги. Виж това!
Той повдигна ръкава на дрехата си. На китката му блесна, отразил светлината на следобедното слънце, тежък амулет — Летящ Дракон с диамантени очи. Амулетът беше същият, какъвто Брюле носеше на лявата си ръка.
Кулл скочи от коня си и прегърна Кош.
— Значи и ти знаеш? Виждал ли си ги, Кралю? Има ли ужасни чудовища по твоите земи?
— Да, Кулл, имало е, докато е царувал прадядо ми. Той е научил за тях от някакъв магьосник от Южните кралства, който му дал и амулета. По онова време всички пъклени същества били избити в Турания, освен неколцина, избягали към Грондар. Оттогава този талисман се предава от баща на син в Туранската кралска династия. Била е създадена и една-единствена религия — Обожаването на Небесната Дъга. На жреците, живеещи в империята ни, е било позволено да тачат Култа към Валк, но нашите хора се кланяли на Небесната Дъга. Така е било векове, докато аз не седнах на престола. По време на една от кампаниите на армията ми на Юг срещу Обединените сили на Южните Кралства отсъствах повече от две години от Римут — столицата на Турания. Войната се затегна и едва на третата година успях да се върна.